Робин Кук - Заговор

13 октомври, 1976 г.

Вирусът Ямбуку беше изолиран почти едновременно в трите международни лаборатории. Бе отбелязано, че е структурно подобен на вируса Марбург, открит за първи път през 1967 г. при фатална зараза сред лаборанти, занимаващи се със зелени маймуни от Уганда. Новият вирус, значително по-вирулентен от Марбург, бе наречен Ебола по името на река Ебола северно от Бумба. Установи се, че е най-смъртоносният микроорганизъм след бубонната чума.

Два месеца след първоначалните случаи непознатото заболяване в Ямбуку бе обявено за успешно овладяно, след като не бе съобщено за нови болни в района в продължение на няколко седмици.

3 декември, 1976 г.

Карантината в района на Бумба беше вдигната и въздушният трафик възобновен. Вирусът Ебола явно се бе върнал там, откъдето се бе пръкнал. А къде беше това, си оставаше пълна мистерия. Международен екип от професионалисти, включително д-р Сирил Дубчек от Националния Епидемиологичен Център, изиграл голяма роля в локализирането на вируса на треската Ласа, прехвърли целия район, търсейки източника на вируса Ебола в бозайници, птици и насекоми. Вирусолозите също не стигнаха до успех. Нито пък до някаква следа.

Лос Анджелис, Калифорния

14 януари

В наши дни

Д-р Рудолф Рихтер, прочут офталмолог, родом от Германия, и съосновател на клиника „Рихтер“ в Лос Анджелис, намести очилата си и погледна рекламните брошури, пръснати на кръглата маса в конферентната зала. От дясната му страна седеше неговият брат и партньор, Уилям, завършил бизнес училище, който разглеждаше лъскавите страници със сдържано внимание. Материалът се отнасяше до кампанията за набиране на нови абонати на здравноосигурителната програма за следващото тримесечие. Беше насочена към младите хора, една относително здрава прослойка от населението. Тук бяха реалните пари, в предплатеното здравеопазване. Уилям бързо го бе разбрал.

Рудолф хареса брошурите. Това беше първото хубаво нещо, което му се случваше от сутринта. Денят бе започнал лошо с автопроизшествие на входа на автострадата на Сан Диего, завършило с отвратителна вдлъбнатина върху новото му БМВ. След това спешната операция в клиниката. После пък болният от СПИН пациент със странни усложнения, който се изкашля в лицето му, докато се опитваше да прегледа ретините му. И като връх на всичко, го ухапа една от маймуните, използвана в проекта му за лечение на очния херпес. Ама че ден!

Той вдигна една от рекламите, предназначени за лосанджелиското списание „Таймс Сънди“. Беше идеална. Кимна на Уилям, който даде знак на човека от рекламната фирма да продължи. Следващата част на презентацията бе лъскав трийсетсекунден телевизионен спот, вмъкнат във вечерните новини. Представляваше безгрижно момиче по бикини на плажа в Малибу, което играеше волейбол с красив младеж. Рудолф си помисли, че му напомня за скъпа реклама на „Пепси“, макар да възхваляваше концепцията за предплатена медицинска помощ, предоставяна от институция като клиника „Рихтер“, в контраст с традиционната система за заплащане на всяка конкретна услуга.

Заедно с Рудолф и Уилям тук бяха и група други лекари, включително д-р Наварес, главен лекар. Всички бяха директори в клиниката и държаха малко акции на борсата.

Уилям прочисти гърлото си и попита дали има въпроси. Такива нямаше. След като хората от рекламата си тръгнаха, групата единодушно одобри работата им. После, след кратка дискусия за построяването на нова сателитна клиника, която да се занимава с повишения брой абонати от района на Нюпорт бийч, срещата беше закрита.

Д-р Рихтер се върна в офиса си и доволен хвърли рекламните материали в куфарчето си. Беше разкошно помещение, като се имаше предвид относително ниското професионално заплащане, което получаваше като лекар в групата. Но заплатата му беше само страничен доход, сравнена с печалбата от процента му от акциите на борсата. И клиника „Рихтер“, и д-р Рудолф Рихтер бяха в отлична финансова форма.

След като се захвана с останалите обаждания, д-р Рихтер направи визитация на постоперативните си хоспитализирани пациенти: две ретинални отлепвания с тежка медицинска история. И двата случая бяха добре. По обратния път към офиса си той си помисли колко малко операции правеше като единствен офталмолог в клиниката. Беше обезпокоително, но при всичките офталмолози в града бе късметлия, че изобщо имаше работа. Беше благодарен на брат си, че е споделил с него идеята си за клиника преди осем години.