Том Смит - Дете 44

— Хайде!

Андрей се паникьоса. Беше чувал този тон много пъти преди. Означаваше, че е направил нещо погрешно. Примижа силно и видя, че котката стои в средата на примката. Дръпна въжето. Но прекалено късно, котката беше отскочила. Примката не се стегна около нея. Въпреки това Андрей продължи да дърпа отпуснатото въже с отчаяната надежда, че някак си може да има котка в края му. Но в ръката му се озова празната примка и той усети как лицето му пламва от срам. Обзет от гняв, вече беше готов да се изправи, да преследва котката, да я хване, да я удуши и да размаже черепа ѝ. Но не помръдна: видя, че брат му остана легнал на земята. И Андрей, свикнал винаги да следва брат си, направи абсолютно същото. Примижа, напрегна очи и откри, че размазаното черно петно пълзи към капана на брат му.

Гневът на Павел от непохватността на малкия му брат отстъпи място на вълнението, предизвикано от неблагоразумието на котката. Мускулите на гърба му се напрегнаха. Без съмнение котката беше подушила мириса на кръв и гладът бе по-силен от предпазливостта. Видя я как спира насред крачка с вдигната лапа и гледа право към него. Притаи дъх: пръстите му стиснаха въжето и той зачака, като мислено я подтикваше.

Моля те. Моля те. Моля те.

Котката скочи напред, отвори уста и грабна кокалчето. Преценил точния момент, той дръпна въжето. Примката се стегна около предната лапа на котката. Павел скочи, дръпна въжето и затегна примката. Котката се опита да побегне, но въжето я стягаше здраво. Момчето дръпна и я събори на земята. Пронизителни писъци изпълниха гората, сякаш много по-голямо животно се бореше за живота си, мяташе се в снега, извиваше тяло, мъчеше се да прегризе въжето. Павел се страхуваше, че възелът няма да издържи. Въжето беше тънко, износено. Опита се да се приближи, но котката отстъпи назад, там, където не можеше да я стигне. Извика на брат си:

— Убий я!

Андрей още не беше помръднал, опасявайки се да не направи друга грешка. Но сега му дадоха указания. Скочи, изтича напред, но се препъна и падна по лице. Вдигна глава и видя пред себе си котката да съска. Ако въжето се скъса и котката избяга, брат му ще го намрази завинаги. Павел изкрещя неистово с дрезгав глас:

— Убий я! Убий я! Убий я!

Андрей се изправи, залитайки, и без да съзнава какво точно прави, се хвърли върху мятащата се котка. Може би се надяваше, че падайки върху нея, ще я смачка. Но сега, докато лежеше върху животното, усещаше, че тя е жива, гърчи се под корема му и дращи чувалите за зърно, от които бе съшито палтото му. Продължи да лежи върху котката, за да не избяга, и погледна към Павел с молба да се намеси.

— Още е жива!

Павел изтича, коленичи и мушна ръка под тялото на по-малкия си брат, но успя само да се добере до хапещата уста на котката. Тя го ухапа. Той издърпа рязко ръката си. Без да обърне внимание на кървящия си пръст, мина от другата страна и отново пъхна ръце под тялото на брат си, като този път хвана опашката. Пръстите му полазиха нагоре по гърба на котката. Животното нямаше как да се защити.

Андрей остана неподвижен, усещаше борбата, която се водеше под него, усещаше как ръцете на брат му приближават главата на котката, все по-близо и по-близо. Котката разбираше, че това означава смърт, и започна да хапе всичко наред — палтото му, снега — полудяла от страх, страх, който Андрей усещаше като вибрации в корема си. Подражавайки на брат си, той извика:

— Убий я! Убий я! Убий я!

Павел пречупи врата на животното. Още известно време братята лежаха неподвижно и дишаха тежко. Павел отпусна глава на гърба на Андрей, ръцете му все още стискаха здраво врата на котката. Най-после издърпа ръцете си и се изправи. Андрей остана в снега, без да смее да помръдне.

— Ставай.

Вече можеше да се изправи и да застане редом с брат си. Можеше да стои с гордо вдигната глава. Той не разочарова брат си. Не се провали. Протегна ръка нагоре, хвана ръката на Павел и се изправи. Павел нямаше да може да улови котката без него. Въжето щеше да се скъса. Котката щеше да избяга. Андрей се усмихна, а после се засмя с глас, запляска с ръце и затанцува. Чувстваше се така щастлив, както никога в живота си. Те бяха екип. Брат му го прегърна и двамата погледнаха надолу към наградата си: мършава мъртва котка, затисната в снега.

Да занесат котката в селото, без никой да ги види, беше необходима предпазна мярка. Хората бяха готови да се бият, да убият за такъв улов, а някой може и да е чул писъците. Павел не искаше да рискува. Не бяха взели чувал, в който да приберат котката, и той реши да я скрие под купчина съчки. Ако срещнеха някого на път за дома, щеше да изглежда, че са събирали съчки за огъня, и нямаше да им задават въпроси. Вдигна котката от снега.