Том Смит: Дете 44

Павел спря в края на гората, наведе се и разгледа котешките следи в снега. Андрей смяташе за забележителна способността му да открива следи. В благоговение той клекна и се загледа как брат му докосва един от отпечатъците от котешките лапи. Андрей не знаеше нищо за разчитането на следи и лова.

— Оттук ли е минала котката?

Павел кимна и погледна към гората.

— Следите са едва забележими.

Подражавайки на брат си, Андрей проследи с пръст очертанията и попита:

— Какво означава това?

— Котката не тежи много, значи ще има по-малко храна за нас. Но ако е гладна, е по-вероятно да захапе примамката.

Андрей се опита да осмисли информацията, но умът му блуждаеше.

— Бате, ако беше карта за игра, каква би искал да бъдеш? Асо или поп, пика или купа?

Павел въздъхна, а в очите на обидения Андрей бликнаха сълзи:

— Ако ти отговоря, обещаваш ли да не говориш повече?

— Обещавам.

— Няма да хванем котката, ако говориш и я изплашиш.

— Ще мълча.

— Ще бъда вале, рицар с меч. А сега обещай — нито дума.

Андрей кимна. Павел се изправи. Навлязоха в гората.

Вървяха дълго — струваше им се, че са минали часове, макар че чувството за време на Андрей, както и зрението му, не беше остро. Тъй като имаше луна и светлината ѝ се отразяваше от снега, брат му, изглежда, не се затрудняваше да открива следите. Бяха навлезли дълбоко в гората, по-навътре, отколкото Андрей бе навлизал някога. Той често подтичваше, за да върви редом с брат си. Краката го боляха, коремът също. Беше му студено, беше гладен и макар у дома да нямаше храна, поне краката там не го боляха. Въжетата, прикрепящи парцалите към парчетата гума, се бяха разхлабили и снегът се промъкваше под стъпалата му. Не се осмеляваше да помоли брат си да спрат, за да ги завърже. Беше обещал — нито дума. Снегът ще се разтопи, парцалите ще се намокрят и краката му ще станат безчувствени. За да не мисли за това неудобство, той откърши клонка и задъвка кората, тя се превърна в сурова каша, която усещаше грапава със зъбите и езика си. Възрастните му бяха казали, че кашата от кората на дърво утолява чувството за глад. Той им вярваше; смяташе, че е полезно да се вярва.

Изведнъж Павел му даде знак да остане неподвижен. Андрей спря насред крачка, зъбите му бяха станали кафяви от кората. Павел клекна. Андрей го последва и заоглежда гората, за да види онова, което брат му беше забелязал. Примижа, опитвайки се да фокусира дърветата.

Павел не сваляше поглед от котката и тя като че ли също го гледаше втренчено с двете си малки зелени очи. Какво ли си мислеше? Защо не бягаше? Скрита в къщата на Маря, може би още не се беше научила да се страхува от хората. Павел извади ножа си, бодна върха на пръста си и капна кръв върху пилешката кост, дадена му от майка му. Направи същото с примамката на Андрей, счупен череп на плъх — използва собствената си кръв, защото нямаше доверие на брат си, че няма да извика и да уплаши котката. Без да кажат и дума, братята се разделиха и тръгнаха в противоположни посоки. Още у дома Павел даде на Андрей подробни указания, затова сега нямаше нужда да говорят. След като заобиколиха котката от двете страни на известно разстояние, оставиха костите на снега. Павел погледна брат си, за да се увери, че не е объркал нещо.

Андрей направи всичко както му беше казано и извади въжето от джоба си. Павел вече беше завързал примка. Брат му трябваше само да се погрижи черепът на плъха да остане вътре в нея. Успя да се справи и с това, отстъпи назад доколкото позволяваше въжето и легна по корем, а снегът се слегна и изхруска под него. Лежеше и чакаше. Само че сега, когато лежеше на земята, осъзна, че едва вижда примамката, която приличаше на размазано петно. Изведнъж се изплаши, но се надяваше, че котката ще тръгне към брат му. Павел нямаше да допусне грешка, щеше да я хване и щяха да си отидат вкъщи, където да се нахранят. От страх и студ ръцете му започнаха да треперят. Виждаше нещо: черно петно, което се движеше към него.

Дъхът на Андрей топеше снега пред лицето му; студени струйки вода потекоха към него и надолу по дрехите му. Отчаяно му се искаше котката да тръгне в обратна посока, към капана на брат му, но петното се приближаваше и стана ясно, че животното бе избрало него. Разбира се, ако хванеше котката, Павел щеше да го обича, да играе карти с него и никога повече нямаше да се ядосва. Тази вероятност му достави удоволствие и настроението му се промени — вече не изпитваше ужас, а радостно предчувствие. Да, той ще хване котката. А после ще я убие. Щеше да докаже, че струва нещо. Какво беше казал брат му? Беше го предупредил да не дърпа въжето прекалено рано. Ако подплаши котката, всичко ще пропадне. Затова, пък и защото не виждаше къде точно е котката, Андрей реши да изчака, просто за да бъде сигурен. Почти различаваше черната козина и четирите лапи. Щеше да изчака още малко, съвсем малко… Чу брат си да изсъсква: