Брэд Тор - Тайният орден

Около дванайсет километра по̀ на юг лодката навлезе в пролива Сейнт Саймънс и продължи към брега. Недалеч от обрасъл с дървета нос се виждаше входът към тесен извит залив. Мъжът превключи на по-бавна скорост и звукът на мотора утихна значително. Най-добре да няма свидетели.

Задачата му беше към своя край. Докато се разбере, че Клер Маркорт е изчезнала, планът щеше да е влязъл в действие и нищо не би могло да го спре.

Хвърли поглед към жената, докато вадеше водоустойчив сателитен телефон „Иридиум“, и натисна поредица от бутони.

Отсреща отговориха и той се идентифицира.

— Залив Бискейн? — попита онзи отсреща.

Говореха с военни кодове З — за заложник, Б — за безопасност.

— Потвърждавам.

— Посочете местоположението си.

— Лима три — отвърна мъжът в лодката, което трябваше да означава, че е пристигнал в тесния залив.

— Проктър Лима три — наредиха отсреща. — Проктър Зак. — Продължавай задачата.

Келнерът остави чаша с питие пред Лидия Райън и тя вдигна очи от таблета пред себе си.

— Не съм поръчвала това — отбеляза тя.

— Така е, госпожо. Поръча го онзи господин — гласеше любезният отговор.

Лидия затвори таблета и предпазливо огледа елегантното помещение. Никой в обзаведената с кожа и метал зала не гледаше към нея.

— Но кой е този господин?

Келнерът само се усмихна, а зад гърба ѝ се обади мъжки глас:

— Ето този тук.

Райън се сети почти веднага.

— Мога ли да седна при теб? — попита мъжът, когато погледите им се срещнаха.

И преди тя да успее да отговори, той пристъпи към нея с питие в ръка.

Райън чудесно знаеше, че в света на разузнаването случайни срещи няма. Не беше съвпадение и фактът, че в момента Нафи Насири, заместник-началник на Генералното разузнавателно управление на Йордания и тя се намират в един и същи салон на летището.

Насири беше към петдесетте, висок, със средно дълга черна коса и изискани правилни черти. Произхождаше от богата фамилия в родствени връзки с кралското семейство. Получил бе образованието си в Англия и САЩ. Имаше подчертана слабост към тъмните италиански костюми, обувките му винаги бяха лъснати до блясък. На лявата си китка носеше добре познатия ѝ часовник „Патек Филип“.

— Радвам се да те видя отново, Лидия — рече той, докато оставяше куфарчето си за документи и се настаняваше на стола срещу нея.

— Мина доста време, Нафи — отговори тя.

— А ти си си все същата. Красива както винаги.

Старата игра , мина ѝ през ум и тя поклати глава.

— Как е рамото ти? — попита го закачливо.

Той вдигна ръка и разтри дясното си рамо.

— От промените в атмосферното налягане и особено преди да завали, ме боли.

Преди три години Насири я бе съборил на земята с тялото си, за да я предпази по време на опит за самоубийствен бомбен атентат. В резултат парче от бомбата попадна в ръката му и оттогава йорданецът използваше това, за да я убеди да спи с него.

— Много неприятно. Сигурно е добре, че живееш в пустинята, нали?

Насири се усмихна. Работеше с много жени от разузнаването и бе успял да вкара повечето от тях в леглото си — на практика всички, с изключение на Лидия Райън.

Тя беше по-различна. Изключителна издънка на майка гъркиня и баща ирландец, беше висока близо метър и осемдесет, истинска грива от тъмна коса обгръщаше аристократичното ѝ лице, на което грееха големи и дълбоки зелени очи. Това, че никога не му каза „да“, засилваше още повече желанието му да я притежава.

На всичкото отгоре беше много умела в работата на терен. Едва трийсетгодишна, се бе оказала много смела, също толкова способна и решителна в действията си, колкото и колегите ѝ мъже. Той можеше само да си представи на какво е способна в леглото.

Райън забеляза жадния му поглед и реши да прекрати опитите му още преди да са започнали.

— Каква е причината и двамата с теб да се озовем на летището във Франкфурт?

— Имах нужда да те видя — усмихна се Насири.

— Значи не е пръст на съдбата, така ли? — нацупи тя капризно устни.

— За съжаление, не. — Небрежният наперен израз изчезна от лицето му и той продължи по-делово, почти напрегнато: — Не може ли да поговорим на някое по-тихо място? Резервирах една от малките зали за конференции.

— Какво става, Нафи?

— Моля те — изправи се той.

— Канех се да хапна преди полета.

— В залата вече е сервирано.

Райън нямаше представа за какво става дума, но любопитството ѝ определено бе събудено.