Артър Хейли - Летище

Гуен наблюдаваше спътника си с любопитство.

— Кажи ми, моля те, откъде си толкова осведомен по тези въпроси?

— Казах ти, аз съм един от ръководителите на Асоциацията на пилотите…

— Да, но тази Асоциация е за пилотите. Доколкото знам, тя няма нищо общо със стюардесите.

— Е, пряко не, но все пак…

— Върнън, такова нещо ти се е случвало и преди, нали?… Искам да кажа… и друг път стюардеса е забременявала от тебе?

— Да — неохотно потвърди той.

— Разбира се, за теб не представлява никаква трудност да свалиш някоя стюардеса, някое от ония неопитни доверчиви момичета от провинцията, за които говореше. Или може би момиче „от скромно градско семейство“? — В гласа й се чувствуваше горчивина. — Колко подобни случая имаш? Десет, двайсет? Кажи ми поне приблизителна цифра.

— Един-единствен случай — въздъхна той.

Той просто беше щастливец: вървеше му. Можеше да бъдат много повече. Сега каза истината… или почти истината. Имаше и един случай с аборт, но той не влиза в сметката.

Навън движението ставаше все по-напрегнато. До летището оставаше четвърт миля. Ярките светлини на просторната аерогара осветяваха небето дори през гъстия снеговалеж.

— Другото момиче, което е забременяло… не искам да знам името му… — започна Гуен.

— Няма и да ти го кажа.

— Тя възползува ли се от триточковата програма?

— Да.

— А ти помогна ли й?

— Боже мой, за какъв човек ме смяташ? — нетърпеливо се сопна той. — Разбира се, че съм й помогнал. Компанията ми правеше удръжки от заплатата и затова знам как стават тези работи.

— Удържаха ти „Личен фонд“, така ли? — усмихна се Гуен.

— Точно така.

— А жена ти разбра ли нещо?

Димирест се поколеба, преди да отговори.

— Не.

— А какво стана с бебето?

— Осиновиха го.

— Какво беше?

— Как какво? Бебе.

— Много добре разбираш какво те питам. Момче или момиче?

— А… момиче май.

— Май!

— Е, добре, хайде — момиче беше.

Въпросите й го караха да се чувствува неловко, да си спомня неща, които би искал завинаги да забрави.

Двамата мълчаха. Мерцедесът навлезе в широкия и внушителен вход пред летището. Високо над входа, облени в светлината на прожектори, се издигаха футуристични аркади — творение на всепризнат победител в международен конкурс за скулптори, — които символизираха благородните стремежи на авиацията. След аркадите се разгръщаше сложен комплекс от серпантини, подлези, надлези, тунели, „детелини“, така оформен, че интензивният поток от превозни средства към летището да не убива скоростта си, макар че тази вечер след тридневния снеговалеж колите се движеха по-бавно от всякога. Огромни могили от сняг се издигаха на участъци от пътя. Снегорини и товарни камиони, мъчейки се да поддържат в добра проходимост поне част от пътя, още повече затрудняваха движението.

Принуден на няколко пъти да спира, Димирест на края свърна по служебния път към хангарите на „Транс Америка“, където щеше да остави мерцедеса и да вземе служебния автобус до аерогарата.

— Върнън! — Гуен го стресна изведнъж.

— Да?

— Благодаря ти, че беше откровен с мен. — Тя се протегна и докосна ръката му върху волана. — Аз ще се оправя. Просто много ми се струпа отведнъж. Но както и преди, мечтая да бъдем заедно в Неапол.

Той се усмихна, кимна, после свали ръка от кормилото и стисна ръката на Гуен.

— Ще прекараме великолепно. Обещавам ти, това пътуване ще бъде незабравимо и за двама ни.

Той вътрешно си даде дума, че ще направи всичко по силите си, за да изпълни обещанието си. За него нямаше да бъде трудно. Гуен го привличаше повече от всички жени, с които е бил… още нещо, тя му бе по-скъпа и по-близка. Ако не беше женен… Не за първи път се замисляше да се раздели със Сара и да се ожени за Гуен. После веднага прогони тази мисъл. Познаваше много свои колеги, преживели подобни дълбоки сътресения — пилоти, които след дългогодишен семеен живот изоставяха съпругите си и се оженваха за по-млади жени. Но в повечето случаи ги очакваха разбити надежди и тежки алименти на плещите им.

Все пак по време на пътуването, може би в Рим или в Неапол, трябваше да проведе още един сериозен разговор с Гуен. Досегашният разговор не взе желаната от него насока, въпросът за аборта въобще не бе споменат.

Мисълта за Рим му напомни, че в момента му предстои важна непосредствена задача: командуването на Полет 2 на „Транс Америка“.

Ключът бе за стая 224 на хотелчето „О’Хейгън“.