Артър Хейли - Летище

Той поклати глава.

— Би могла да ми предложиш нещо по-добро.

— Да, разбира се. Но не разбирам защо трябва да гледаш толкова неодобрително.

— Просто не искам да те хванат.

— Всички си свиват, а досега никого не са хванали. На всеки пътник в първа класа се полагат по две бутилчици. Обикновено пътниците изпиват една, а има и такива, които въобще се отказват.

— В правилника е казано, че неупотребеното трябва да се върне.

— О, за бога! Разбира се, че връщаме: две-три бутилчици, а останалото момичетата си поделят помежду си. Същото правим и с виното. — Гуен се изкикоти. — Страшно обичаме пътниците, които пожелават повече вино в края на полета. По този начин на законно основание отваряме нова бутилка и му наливаме една чаша, а останалото…

— Ясно. Останалото си го носите в къщи, така ли?

— Искаш ли да видиш? — Гуен отвори друго шкафче. Вътре имаше около десетина винени бутилки.

— По дяволите! — изсмя се Димирест.

— Не всичкото е мое. Съквартирантката ми и едно момиче от съседния апартамент ми дават своето за съхранение. Нали се готвим за „купон“? Ти ще дойдеш, нали?

— Може би, ако ме поканите.

Гуен затвори вратичката на шкафчето.

— Естествено, ще бъдеш поканен.

Седнаха в кухнята и тя наля чая. Върнън я наблюдаваше с възхищение. Умееше и най-простото нещо да го прави красиво и величествено. Забеляза, че в съседното шкафче имаше цял куп чаени чашки с емблемата на „Транс Америка“. Тези чашки се използуваха в самолетите. Реши, че няма смисъл да се ядосва за бутилките; тези „аванти“ не бяха нещо ново за стюардесите. Но единственото, което го изуми, бе огромното количество.

Той много добре знаеше, че стюардесите от всички аеролинии отрано се ориентират, че икономиите от храната и алкохола на пътниците могат съществено да облекчат личния им бюджет. Те обикновено носеха на борда големи чанти, почти празни, които натъпкваха с останалата храна — винаги от най-добро качество. Един празен термос винаги бе полезен, за да се напълни с шампанско или сметана. Димирест бе убеден, че ако една стюардеса е достатъчно предприемчива, тя би съкратила седмичните си разходи за храна наполовина. Само при задграничните полети, където по закон всичката храна, консумирана или не, се унищожаваше непосредствено след кацането, момичетата бяха по-внимателни.

Това бе строго забранено от правилниците на всички авиокомпании, но все пак се вършеше.

Стюардесите добре знаеха още нещо; че никакви проверки на инвентара не се правят в края на полета. От една страна, компаниите просто нямаха време, а от друга — беше им по-евтино да преглътнат някои загуби, отколкото да вдигат шум около тях. Благодарение на това много стюардеси бяха успели да се сдобият с одеяла, възглавници, хавлии, салфетки, чаши, сребърни прибори, и то в удивителни количества. Върнън Димирест, който бе посещавал не малко „гнезденца“ на стюардеси, знаеше, че всички предмети за всекидневна употреба идеха от авиокомпаниите.

Гуен го изтръгна от мислите му.

— Това, което искам да ти кажа, Върнън, е, че съм бременна.

Тя го каза толкова небрежно, че в началото той просто не й обърна внимание. После тъпо реагира:

— Какво си?

— Бременна — бременна!

— Не ми го натъртван! — сряза я той. Умът му все още не го проумяваше. — Сигурна ли си?

Гуен се разсмя — из стаята се разнесе нейният звучен, сребърен смях — и отпи глътка чай. Върнън усети, че тя се подиграва на реакцията му. Но също усети, че тя никога не е била толкова хубава и желана, както в този момент.

— Слушай, скъпи! Твоят въпрос е банален. Едно старо клише. Във всяка книга, която съм чела, при подобна сцена мъжът пита: „Сигурна ли си?“

— По дяволите, Гуен! — той нервно повиши глас. — Все пак сигурна ли си, или не?

— Разбира се, че съм сигурна. Иначе не бих ти казала. — Тя посочи към чашата чай пред него. — Искаш ли още чай?

— Не.

— Всичко е много просто — спокойно поде Гуен. — При онова „преспиване“ в Сан Франциско… Спомняш ли си? Нощувахме в луксозния хотел на Ноб Хил. Онзи, с красивия изглед, как се казваше?

— „Флеърмонт“. Добре де, спомням си? По-нататък…

— Ами май че проявих небрежност. Престанах да гълтам хапчета, защото напълнявам от тях. Мислех, че нямам нужда от други предпазни мерки и мога да съм спокойна този ден, но явно, сбъркала съм. И точно защото съм проявила нехайство, сега в мене има едно мъничко Димирестче, което ще расте и големее.

Настъпи мълчание. След малко той неловко запита: