Артър Хейли - Летище

В кратките мигове, когато напрежението отслабваше, Кийт се чудеше как ли се чувствува пилотът на военния самолет, който с трудност се спускаше в снежната буря и в гъмжащия от самолети въздух. Самотен вероятно, както самият Кийт е самотен, както е самотен целият живот, дори с близкото физическо присъствие на други около тебе. И пилотът имаше втори пилот и екипаж, както и Кийт имаше наоколо си колеги. Но не този род близост имаше значение. Особено когато си сам в малката задна стаичка на съзнанието си, където никой друг не може да влезе, където се оттегляш и оставаш сам с паметта, съвестта и страховете си. Сам от момента, в който дойдеш на белия свят, до смъртта. Винаги и во веки сам.

Кийт Бейкърфелд знаеше колко самотен може да бъде човек.

Той последователно наложи нови координати на самолета на „Суис ер“, на единия от „ТУА“, на „Лейк Сентрал“ и „Ийстърн“. Чуваше зад себе си опитите на Уейн Тевис да установи радиовръзка с военния KG–135. Безуспешно, сигналът за бедствие, изпращан от пилота, продължаваше да мига на екрана. Движението на зелената точка на екрана показваше, че пилотът изпълнява съвършено точно указанията, дадени му, преди радиовръзката да се прекъсне. Така той знаеше, че кулата следи и предугажда действията му. Знаеше, че местонахождението му се следи с радар и вярваше, че от земята ще направят възможното да отстранят всички самолети от пътя му.

Кийт знаеше, че военният самолет бе излетял от Хавай и след зареждане във въздуха бе летял без кацане над западното крайбрежие в източна посока с крайна цел военновъздушната база Андрюс, близо до Вашингтон. Но по пътя получил повреда в един от двигателите, после повреда в електроинсталацията. Това принудило командира да поиска непредвидено кацане в Смоуки Хил, Канзас. Пистите на летището в Смоуки Хил не били напълно почистени и военният KG-135 бил насочен към международното летище „Линкълн“. Междинните диспечерски центрове трасирали пътя му през Мисури и Илинойс. На тридесет мили от „Лишали“ радарният диспечер за западното направление в лицето на Кийт Бейкърсфелд пое полета. Скоро след това прекъсна радиовръзката и положението на пилота още повече се утежни.

Обикновено при нормални летателни условия военните самолети отбягваха гражданските летища. Но в буря като днешната естествено бе пилотът да поиска помощ — и я получи без въпроси и без отлагане.

От всички диспечери в мрачната претъпкана радарна зала се лееше пот. Но когато разговаряха с пилотите във въздуха, гласовете им не издаваха ни следа от възбуда или напрежение. Пилотите и без това са достатъчно претрупани. А тази вечер, когато вятърът ги блъскаше и подхвърляше и те летяха без никаква видимост вън от кабината, ориентирайки се само по прибори, от тяхното умение и ловкост зависеше много. Поради сериозните нарушения в трафика голяма част от пилотите летяха свръхопределената норма от часове, а сега се налагаше още да кръжат и да чакат.

От всеки радарен пост по радиото се лееха като непрекъснат спокоен поток указания, за да се отклонят колкото се може повече самолети от опасната зона. Те чакаха ред за кацане, а на всяка една-две минути броят им нарастваше. Един от диспечерите с тих, но напрегнат глас подхвърли през рамо: „Чък, при мене гори! Можеш ли да ми поемеш «Делта седем-три»?“ Това беше техен израз, който означаваше, че положението при него е наистина напечено и не може да се справи със всички полети. Друг глас: „По дяволите!… И аз съм затрупан… Почакай!… Съгласен, взимам го! Нова пауза… «Целта» седем-три, говори «Линкълн». Подход! Направете ляв завой, дръжте курс един-два-нула. Поддържайте същата височина; четири хиляди!“

Диспечерите си помагаха, когато имаха възможност. Може би след десетина минути другият ще има нужда от помощ. „Хей, погледни този «Нортуест», пристига от обратната страна. Господи! Върви като междуградска железница в пиковия час… «Американ» четири-четири, дръжте сегашния курс, на каква височина сте?“… „Излитащата «Луфтханза» се отклонява от курса. Спазвай курса и не се мешай с пристигащите.“ Излитащите самолети ги отправяха далеч от опасната зона, а пристигащите ги задържаха във въздуха; така се губеше ценно време за кацане. А по-късно, когато опасността премине и военният самолет се приземи, диспечерите знаеха, че едва ли час щеше да им стигне, за да оправят страхотното задръстване във въздуха.

Кийт Бейкърсфелд полагаше отчаяни усилия да се съсредоточи, да запечата в съзнанието си картината на своя сектор. Нужно бе мигновено да запамети местоположението на самолетите, отличителните им знаци, типа на машината, скоростта и височината на полета и реда за кацане — с една дума, сложна диаграма, в която се извършваха постоянни промени; една конфигурация, която нито за миг не оставаше в покой. Дори при спокойни моменти умственото напрежение не спадаше: тази вечер бурята изостряше мозъчните усилия до краен предел. Най-големият кошмар за един диспечер бе „да загуби картината“: ситуация, при която пренатовареният мозък се разбунтува и всичко от него се изличава. От време на време това се случваше и с най-добрите.