Артър Хейли - Летище

— Здравей, Ансън! — Върнън Димирест се отпусна на съседното столче на бара. — Виждам, че си взел пред вид съвета ми.

Капитан Харис стисна още по-здраво чашата с кафето, но сдържано отвърна:

— Добър вечер, Върн!

— Подготовката за полета ще започнем двадесет минути по-рано от нормалното — каза Димирест. — Искам да проверя бордовия ти дневник.

Слава богу, помисли си Харис, че жена му вчера прегледа дневниците му и нанесе последните корекции. Но добре ще е да провери пощата в диспечерската стая. Този мръсник може да го упрекне, че не е нанесъл измененията, направени днес следобед. За да успокои ръцете си, които трепереха от гняв, Харис взе да тъпче лулата си и запуши.

Усети върху себе си критичния поглед на Върнън.

— Не сте с униформена риза.

В първия миг Харис не повярва, че колегата му говори сериозно. Но като разбра, че онзи въобще не се шегува, лицето му се покри с гъста червенина.

Пилотите от „Транс Америка“, както и пилотите от всички аеролинии ненавиждаха униформените ризи. Тези ризи се доставяха от самите компании и струваха девет долара, но бяха лошо ушити и материята им бе от съмнително качество. Макар и противно на устава, всеки можеше да си купи много по-хубава риза и много по-евтина, като външната разлика бе почти незабележима. Повечето пилоти си купуваха такива неуниформени ризи. Включително и Върнън Димирест. Ансън Харис бе чувал самия Върнън да говори с презрение за униформените ризи и да сочи предимствата на собствените си.

Капитан Димирест поръча на сервитьорката кафе и с успокояващ тон се обърна към Харис:

— Всичко е наред. Няма да спомена в доклада си, че съм ви видял в неуформена риза… разбира се, ако се преоблечете, преди да стъпите на борда на моя самолет.

„Дръж се! — каза си Харис. — Господи боже, дай ми сили да се сдържа и да не фрасна тоя кучи син по мутрата. Но защо е всичко това? Защо?“

Добре! Добре, реши той. Ще преглътне обидата и ще си сложи униформената риза. Ще лиши Димирест от удоволствието да го упрекне дори за най-незначителното нещо. Макар че бе трудно да изнамери униформена риза за тази вечер. Може би ще трябва да поиска назаем — да направи смяна с някой друг капитан или първи пилот. Като им обясни защо, те едва ли биха му повярвали. Самият той не можеше да повярва на ушите си.

Но когато дойде време за контролен полет на Димирест… отсега нататък… да му мисли… Ансън Харис имаше добри приятели сред старшите пилоти. Ще се погрижи и Димирест да сложи униформена риза и да спазва устава до най-дребните и досадни подробности… Впрочем този злобар ще запомни, мрачно си помисли Харис, той положително няма да забрави.

— Хей, Ансън! — Димирест изглеждаше доволен. — Отхапа мундщука на лулата!

Това бе съвсем вярно.

Върнън си припомни този момент и се разсмя. Да, наистина, полетът тази вечер нямаше да бъде труден — поне за него.

Асансьорът спря на третия етаж и мислите му го върнаха към настоящето. Излезе на покритата с килим площадка и свърна свойски вляво към апартаментчето, в което Гуен Мейгън живееше заедно с една стюардеса от „Юнайтид еърлайнз“. Димирест знаеше, че съквартирантката на Гуен не беше в къщи, летеше на нощен рейс. Той заудря по звънеца техния установен сигнал — инициалите си по морзовата азбука — ти-ти-ти-та-та-ти-ти… и си отключи със същия ключ, който бе използувал долу за входната врата.

Гуен беше под душа. Той чу шума на течащата вода. Като приближи до вратата на спалнята й, тя се провикна:

— Върнън, ти ли си? — и дори сега надвивайки плясъка на водата, нейният глас с безупречно английско произношение прозвуча мелодично и вълнуващо. Нищо чудно, помисли си той, че Гуен има такъв успех сред пътниците. Сам бе свидетел, че те просто се разтапяха — особено мъжете, — когато с покоряващото си очарование тя се обръщаше към тях.

— Аз съм, пиленце! — извика той.

Ефирното й бельо лежеше на леглото — найлонови пликчета, прозрачен сутиен с цвета на тялото, колан от същата материя, френски копринен, ръчно бродиран комбинезон. Вярно е, че униформата й бе стандартна, но под нея дишаше истинската индивидуалност на Гуен. Сърцето му лудо заби и той с неохота отвърна очи.

— Радвам се, че дойде по-рано — извика тя. — Искам да поговорим, преди да тръгнем.

— Разбира се, имаме време.

— Направи чай, ако искаш.

— О’кей!

Тя го бе приучила към английския обичай да пие чай по всяко време, макар че, преди да я познава, той рядко се докосваше до чая. Напоследък често искаше чай дори в къщи — за удивление на Сара — и особено стриктно държеше на прецизното му приготовление; първо да се подгрее съдът, както го бе учила Гуен, и с кипящата още вода да се запари чаят.