Артър Хейли - Летище

Истерията в дома му щеше да трае не дни, не седмици, а може би месеци, през които той щеше дълбоко да страда. Но когато бурята утихне, може би някак си щяха да се разберат. Странно наистина, но той никак не се съмняваше, че ще постигнат споразумение със Сара — може би защото дълбоко вярваше в нея.

Все още нямаше представа какво щяха да предприемат, до голяма степен това зависеше от Гуен. Вярно е, че докторът не скри колко е сериозно положението й, но Димирест бе убеден, че тя ще оцелее. Гуен беше силна духом. Тя бе жилава и смела. Дори безсъзнателно, тя щеше да се бори за живота си и каквито и да са последиците от нараняванията, те нямаше да сломят силите й. Разбира се, тя си имаше свои проекти за детето. Нямаше лесно да се откаже от него. Гуен не беше от тези, които се водеха за носа и които можеха да се командуват. Тя беше умна и държеше на своето.

В крайна сметка Димирест можеше да се окаже с две жени на плещите си и с бебе отгоре на всичко. Ето това трябваше някак си да разреши!

И отново възникваше въпросът: как би постъпила Сара?

Господи, каква бъркотия!

Но след като взе вече за себе си решение, някаква вътрешна увереност го караше да вярва, че всичко ще се уреди. Той мрачно си мислеше какво ще му струва всичко това в пари и в душевни терзания.

Стрелката на висотомера показваше, че летят на шест хиляди фута.

Разбира се, той ще стане баща. Вече гледаше, на това събитие в нова светлина. Естествено, не би си позволил да се размеква от чувства, както някои други хора, Ансън Харис например. Но това щеше да бъде неговото дете! А бащиното чувство още не му беше познато. Какво бе казала Гуен на път за летището… „Един малък Върнън Димирест вътре в мене. Ако ни се роди момченце, ще го наречем Върнън Димирест-младши, както американците си кръщават децата.“

Защо пък не. Идеята не е лоша. Той се засмя. Харис го погледна косо.

— За какво се смееш?

— Ами, смея се! — избухна Димирест. — За какво, по дяволите, да се смея? И на двамата не ни е до смях!

— Просто така ми се чу — вдигна рамене Харис.

— За втори път ти се причуват разни неща. След този проверочен полет съветвам те да си прегледаш слуха.

— Не виждам защо трябва да се заяждаш?

— Не виждаш, така ли? — кипна Димирест. — А може би в такава ситуация точно това е необходимо.

— Щом като е така — отвърна Харис, — карай! В това отношение ти нямаш равен.

— Добре тогава, щом свършиш с идиотските си въпроси, поеми отново пилотирането и ме остави аз да разговарям с тия глупаци на земята.

Ансън Харис дръпна напред облегалката на креслото.

— Щом като желаеш, аз съм готов. Заповядай!

Димирест остави щурвала и се присегна към микрофона. Чувствуваше се по-добре, по-сигурен, по-уверен след взетото решение. Но сега му предстояха по-неотложни неща. Нарочно заговори остро и предизвикателно:

— Чикаго, говори капитан Димирест от Полет 2 на „Транс Америка“. Чувате ли ме вие, долу, или сте глътнали приспивателни хапчета и никакви ви няма!

— Тук е центърът в Чикаго. Слушаме ви, капитане. Всички сме на поста си — в гласа на диспечера се долавяше укор, но Димирест не му обърна внимание.

— Защо тогава не предприемете нещо? Самолетът е в опасност. Трябва ни помощ.

— Почакайте за миг, моля!

Последва пауза, после заговори нов глас:

— Говори главният диспечер на чикагския център, капитане. Чухме последната ви фраза. Моля, разберете, че правим всичко, което е във възможностите ни. Още преди да ви поеме нашият център, десетина души работеха да разчистват трасе за вас и продължават да работят. Ползувате се с предимство, имате чиста радиовръзка и свободно и пряко трасе до „Линкълн“.

— Това съвсем не е достатъчно! — изкрещя Димирест. Помълча малко и продължи: — Обръщам се към главния диспечер, слушайте ме внимателно. Прекият курс до „Линкълн“ не ни облекчава, ако ще трябва да кацаме на две-пет или на коя да е друга писта освен три-нула. Не ми казвайте, че три-нула е блокирана. Чух го вече и знам защо. Моля, запишете си какво ще ви кажа и се постарайте онези на „Линкълн“ също да го проумеят: самолетът е тежко натоварен. Ще кацнем с голяма скорост. На всичкото отгоре корпусът с пробит, стабилизаторът е повреден, тримерите също; и на кормилната система не може да се разчита. Ако ни принудят да кацнем на две-пет, самолетът ще се разбие извън пистата и след по-малко от час ще обират оттам трупове. Така че обадете се на „Линкълн“ и ги накарайте нещо да направят. Все ми е едно как ще постъпят. Ако искат, нека взривят това, което блокира пистата — но на нас ни трябва три-нула. Ясно ли ви е?