Катрин Невил - Осем

Приближи портата и сърцето му трепна, защото забеляза трепкаща светлина във вътрешния двор. Бе наредил изрично да затворят кепенците и да спуснат завесите, за да не личи, че си е у дома. Напоследък бе станало опасно, ако те открият вкъщи. Тъкмо вадеше ключа, когато някой открехна масивната желязна порта. Пред него се изправи прислужникът му Куртиад, стиснал запалена свещ в ръка.

— За бога, Куртиад — прошепна Талейран, — нали ти казах, че не бива да се вижда никаква светлина. Уплаши ме до смърт.

— Моля да ме извините, монсеньор — отвърна Куртиад, който неизменно се обръщаше към господаря си с титлата му на духовник. — Надявам се да не съм престъпил границите на неподчинението, защото не спазих още една ваша заповед.

— Какво си направил? — попита Талейран, докато се вмъкваше в двора и слугата заключваше.

— Имате посетител, монсеньор. Позволих си да го пусна да ви изчака.

— Нещата са много сериозни. — Талейран се обърна и стисна прислужника за ръката. — Тази сутрин Мадам дьо Стал е била заловена от тълпата и отведена от хората на Комуната. За малко да загуби живота си! Никой не бива да знае, че се каня да напусна Париж. Кого си пуснал у дома?

— Госпожица Мирей, монсеньор — отвърна той. — Дойде сама, преди малко.

— Мирей? Сама, в този час? — Талейран забърза през двора, следван от Куртиад.

— Монсеньор, тя донесе и пътна чанта. Роклята й е съсипана. Почти не е в състояние да говори. Смея да отбележа, че има… изглежда, по дрехите й има кръв. Много кръв.

— Господи! — прошепна Талейран и закуцука колкото можеше по-бързо през градината към тъмното фоайе. Прислужникът го насочи към кабинета, Талейран се втурна по коридора и влезе. Навсякъде бяха натрупани кутии с книги, които смяташе да вземе при заминаването си. Мирей бе полегнала на прасковеното кадифено канапе, лицето й бе съвсем бледо на светлината на свещта, която Куртиад бе оставил до нея.

Талейран коленичи с усилие, пое отпуснатата й ръка в своята и разтри пръстите й.

— Да донеса ли солите, господарю? — попита угриженият Куртиад. — Нали се канехме да заминем утре сутринта, та освободих прислугата…

— Да, да — отвърна Талейран, без да откъсва очи от Мирей. Сърцето му бе вледенено от ужас. — Само че Дантон не донесе пропуските. А сега и тя…

Вдигна поглед към Куртиад, който продължаваше да държи свещта високо.

— Добре, донеси солите. Щом я събудим, ще се наложи да отидеш до Давид. Трябва да разберем какво става, при това бързо.

Талейран се отпусна безшумно на канапето и сведе лице над Мирей. През главата му минаваха една от друга по-ужасни мисли. Взе свещта от масата и я поднесе по-близо до неподвижното момиче. Меднорусата й коса бе сплъстена от кръв и мръсотия. Отстрани я нежно от лицето й, наведе се и целуна Мирей по челото. Докато я наблюдаваше, нещо в него трепна. Странно, каза си той. Тя открай време беше сериозната и по-здравомислещата.

Куртиад се върна със солите и подаде кристалния мускал на господаря си. Талейран повдигна внимателно главата й и задържа шишенцето под носа й, докато тя се разкашля.

Момичето отвори очи и погледна ужасена надвесилите се над нея мъже. Скочи и в същия момент разбра къде се намира. Стисна ръкава на Талейран, обзета от паника.

— Откога съм в безсъзнание? — извика тя. — Нали не си казал на никого, че съм тук? — Лицето й бе смъртнобледо, докато стискаше ръката му.

— Не, не съм, мила — отвърна с благ глас Талейран. — Не си стояла дълго. Щом се почувстваш по-добре, Куртиад ще ти сгрее бренди, за да се успокоиш, а след това ще го изпратя до чичо ти.

— Не! — почти изкрещя Мирей. — Никой не бива да знае, че съм тук! Не бива да казваш на никого, най-малко на чичо ми! Това е първото място, на което ще ме търсят. Грози ме опасност. Закълни ми се, че няма да кажеш на никого! — Тя се опита да скочи на крака, ала разтревожените Талейран и Куртиад я хванаха.

— Къде ми е чантата? — извика тя.

— Ето я — отвърна Талейран и докосна кожената чанта. — До канапето. Мила, успокой се и легни. Почини си, за да поговорим. Много е късно. Не искаш ли да съобщя поне на Валентин, че си в безопасност?

При споменаването на името на Валентин по лицето на Мирей се изписа такъв ужас и толкова мъка, че Талейран се отдръпна уплашен.

— Не — прошепна той. — Не може да бъде. Не и Валентин. Кажи ми, че нищо не се е случило на Валентин. Кажи ми!

Стисна Мирей за раменете и я разтърси. Тя бавно повдигна очи към него. Онова, което съзря в дълбините им, го потресе. Стисна раменете й до болка и заговори с дрезгав глас: