Катрин Невил - Осем

— Първата игра не се смята — отговорил той.

Париж

3 септември 1792 година

В ПРЕДДВЕРИЕТО НА ДОМА НА ДАНТОН гореше една-единствена свещ, поставена в малък меден свещник. Точно в полунощ фигура, загърната в дълга черна пелерина, дръпна звънеца отвън. Портиерът се затътри към вратата и надникна през шпионката. Мъжът на стълбите бе нахлупил ниско шапка и лицето му не се виждаше.

— За бога, Луи — изсъска мъжът, — отвори вратата. Аз съм, Камий.

Портиерът дръпна шумно резето и отвори.

— Човек трябва да е предпазлив, господине — извини се старецът.

— Разбирам те напълно — кимна сериозно Камий Демулен, прекрачи, свали широкополата шапка и прокара ръце през гъстата си къдрава коса. — Връщам се от затвора „Ла Форс“. Да знаеш какво се случи… — Демулен спря рязко, когато забеляза някаква сянка във фоайето. — Кажи, кой е тук? — попита уплашен той.

Сянката пристъпи напред: висок, блед мъж, елегантно облечен независимо от жегата навън. Пристъпи напред и протегна ръка на Демулен.

— Приятелю Камий — започна Талейран, — дано не съм те стреснал. Чаках Дантон да се върне от комитета.

— Морис! — възкликна Демулен и стисна ръката му. Портиерът се оттегли. — Какво те води в дома ни толкова късно?

— Като секретар на Дантон Демулен от години живееше при семейството на работодателя си.

— Дантон бе така любезен да ми осигури пропуск, за да напусна Франция — обясни спокойно Талейран. — Така ще мога да се върна в Англия и да продължа преговорите. Както знаеш, британците отказаха да признаят новото правителство.

— Няма смисъл да го чакаш — обясни Камий. — Чу ли какво се случи днес в Париж?

Талейран поклати бавно глава.

— Разбрах, че прусаците се оттеглят. Доколкото схванах, се връщат в родината си, защото били поразени от дизентерия. — Той се изсмя. — Няма армия, която да издържи повече от три дни на вината от Шампан!

— Истина е, че прусаците бягат панически — съгласи се Демулен, без да се засмее. — Говорех ти за клането. — По изражението на Талейран разбра, че приятелят му не е чул новината.

— Започнало е следобед в старото абатство. Сега са се прехвърлили в „Ла Форс“ и „Ла Консиержри“. Доколкото знаем, над петстотин човека са избити. Било е масово клане, дори канибализъм, а Националното събрание не може да ги спре…

— Чух за това! — възкликна Талейран. — Какво се прави по въпроса?

— В момента Дантон е в „Ла Форс“. Комитетът се наложи и настоя във всеки затвор да се организират съдебни процеси, за да се забави клането. Разбраха се да плащат на съдиите и палачите по шест франка на ден и да ги хранят. Това е единственият начин, по който ще успеят да поставят положението под контрол. Морис, в Париж цари анархия. Хората наричат управлението „власт на Терора“.

— Това е невъзможно! — извика Талейран. — Когато новината се разчуе, ще трябва да се простим с всичките си надежди за подновяване на приятелските отношения с Англия. Ще извадим късмет, ако англичаните не се съюзят с прусаците и не ни обявят война. Ето ти още една причина, поради която трябва да замина незабавно.

— Не можеш да направиш нищо без пропуск — отвърна Демулен и го стисна за ръката. — Днес следобед бе арестувана Мадам дьо Стал, тъй като се е опитала да напусне страната, използвайки дипломатическия си имунитет. За неин късмет бях там и успях да я спася от гилотината. Бяха я завели в Парижката комуна. — По лицето на Талейран личеше, че разбира колко сериозно е положението. Демулен продължи:

— Не се притеснявай, вече е на сигурно място в посолството. А ти би трябвало също да си у вас. Тази вечер навън не бива да се мяркат нито благородници, нито свещеници. Грози те двойна опасност, приятелю.

— Ясно — отвърна тихо Талейран. — Всичко ми е ясно.

Бе почти един след полунощ, когато Талейран се прибра пеша у дома си. Прекоси тъмните квартали на Париж без карета, за да не привлича вниманието. Докато се прокрадваше по неосветените улици, се размина с групи хора, които се връщаха от театър, и с последните клиенти на казината. Смехът от откритите им карети достигаше до него — развеселени люде, които продължаваха да пият шампанско.

Танцуват на ръба на пропастта, помисли си Морис. Бе въпрос на време. Вече виждаше черния хаос, в който потъваше страната му. Трябваше да се измъкне, при това бързо.