Катрин Невил - Осем

Вълните бяха стихнали, когато най-сетне се размърдахме. Небето избледняваше и блестеше, ала слънцето така и не се показваше. Огледахме се за студените си мокри дрехи и се облякохме. Без да каже и дума, Соларин взе няколко ивици от ризата си и избърса местата, където кръвта му ме бе изцапала. След това ме погледна с морскозелените си очи и се усмихна.

— Имам много лоши новини — каза той и ме прегърна, а с другата ръка посочи утихналото море. В далечината блестеше земя. — Май стигнахме някъде — прошепна на ухото ми той. — Преди два часа бях готов да дам какво ли не за подобна гледка. Сега ми се иска да е мираж…

Островът се казваше Форментера и се намираше в южната част на Балеарските острови на изток от бреговете на Испания. Това означава, пресметнах бързо аз, че бурята ни е отнесла на двеста и четирийсет мили на изток от определения курс и се намираме на еднакво разстояние от Гибралтар и Марсилия. Бе напълно невъзможно да се доберем до самолета на пистата край Ла Камарг, дори яхтата да бе годна за плаване. Само че утлегарът ни бе напукан, платната — изпокъсани, да не говорим, че не всички уреди бяха оцелели, така че се налагаше да спрем за основен ремонт. Когато Соларин се насочи към изолиран залив от южната страна на острова, аз слязох в каютата, за да вдигна Лили и да измислим нов план.

— Не съм си представяла, че ще почувствам облекчение при мисълта, че съм прекарала нощта в този воден ковчег — изхлипа Лили, когато видя състоянието на палубата. — Това тук прилича на военна зона. Благодаря ти, Господи, че не ми позволи да стана свидетел на ужаса горе. — Въпреки че беше още много бледа, тя бе възвърнала голяма част от духа си. Мина по съсипаната палуба, осеяна с трески и парчета платно, и пое дълбоко въздух.

— Имаме проблем — съобщих й аз веднага щом седнахме да обсъдим положението със Соларин. — Няма да успеем да хванем самолета. Трябва да измислим как да стигнем до Манхатън, без да прекарваме фигурите през митницата и без да ни проверяват паспортите.

— Ние, съветските граждани — обясни Соларин, щом забеляза недоумяващия поглед на Лили, — не можем да пътуваме свободно, когато и където поискаме. Шариф сигурно е поставил свои хора на всички летища, включително и в Ибиса и Майорка. Обещах на Мини да ви върна живи и здрави — заедно с фигурите, — така че предлагам план.

— Казвай, вече съм готова на всичко — отвърна тя, докато разплиташе сплъстената козина на Кариока, а той отчаяно се опитваше да избяга от скута й.

— Форментера е малко рибарско островче. От време навреме организират еднодневни екскурзии от Ибиса. Заливът ни е закътан и няма кой да ни забележи. Предлагам да отскочим до близкия град, да си купим дрехи и храна, да проверим дали не можем да намерим нови платна и инструментите, които ми трябват, за да оправя яхтата. Сигурно ще ни струва доста, но след около седмица ще можем да отплаваме тихо и незабележимо, както дойдохме.

— Супер — съгласи се Лили. — Аз съм пълна с мокри пари, които можем да използваме. С удоволствие ще се преоблека и ще си почина някой и друг ден от цялата тази истерия. Щом влезем във форма, накъде предлагаш да тръгнем?

— Към Ню Йорк — отвърна Соларин. — Ще минем през Бахамските острови.

— Какво? — писнахме едновременно и двете.

— Че това са поне четири хиляди мили — уточних ужасена аз. — Искаш да тръгнем с яхта, която едва измина триста мили.

— Ако трябва да сме точни, пътят е близо пет хиляди мили — усмихна се небрежно Соларин. — След като Колумб се е справил, защо да не се справим и ние? Този сезон може да не е най-подходящият за плаване в Средиземно море, но е най-доброто време за прекосяване на Атлантическия океан. Ако вятърът е попътен, ще стигнем за по-малко от месец… А когато пристигнем, вие двете ще бъдете невероятни моряци.

Ние с Лили бяхме прекалено изтощени, мръсни и гладни, за да спорим. Освен това споменът за ужасната буря бе изместен от случилото се между мен и Соларин. Месец, прекаран с него, бе доста примамливо предложение. Тръгнахме да търсим град, а Соларин остана да разчисти палубата.

Дните напрегнат труд и прекрасното време ни вдъхнаха оптимизъм. Остров Форментера бе осеян с бели къщи и опесъчени улици, с маслинови горички и кротки ручеи, наоколо се разхождаха възрастни жени в черно и рибари в раирани ризи. Тази гледка на фона на лазурното море бе истинска наслада за окото и балсам за душата. След като три дни се хранихме с прясно уловена риба и плодове, набрани от дърветата, пихме силно средиземноморско вино и дишахме с пълни гърди соления въздух, настроението ни бе великолепно. Хванахме и тен. Дори Лили отслабваше и мускулите й започваха да изпъкват покрай работата по яхтата.