Катрин Невил - Осем

— Ще се наложи да се науча да играя — отвърнах и се заех с импровизираната превръзка, а той се намръщи.

— Струва ми се, че може да почака — каза ми той и ме стисна за китките, въпреки че и двете ми длани бяха пълни с лекарства и ивици от скъсаната му риза. Изправи ме на крака, прехвърли ръце през коленете ми и ме метна на рамо като чувал с картофи, после стъпи на седалката в кабината, докато яхтата се мяташе сред вълните.

— Какво правиш? — разсмях се аз, с увиснала на гърба му глава.

Соларин ме плъзна по тялото си и отново ме пусна на палубата. Водата заливаше босите ни крака, докато стояхме един срещу друг и се опитвахме да запазим равновесие.

— Ще ти покажа какво друго умеят руските гросмайстори — заяви той и ме погледна. Сиво-зелените му очи не се усмихваха. Привлече ме към себе си и устните и телата ни се срещнаха. Усещах топлината на голите му гърди през мократа тъкан на блузата. В устата ми капеше солена вода, докато той целуваше очите и лицето ми. Беше вплел пръсти в мокрите кичури. През студената блуза усещах собствената си топлина, която разтапяше студа в мен също като лед на топлото слънце. Стиснах раменете му и зарових лице на гърдите му. Соларин шепнеше в ухото ми, докато яхтата се люлееше заедно с нас:

— Желая те от онзи ден в шахматния клуб. — Той надникна в очите ми. — Исках да си моя още там, на пода, без да обръщам внимание на работниците. Нощта, когато отидох в апартамента ти, за да оставя бележката, едва успях да си наложа да си тръгна и все се надявах да се прибереш по-рано и да ме завариш…

— Искал си да ме приветстваш с добре дошла в играта ли? — усмихнах се аз.

— Да върви по дяволите играта — каза Соларин с горчивина, зелените му очи бяха пламнали от страст. — Предупредиха ме да не се приближавам до теб, да не те въвличам. Не е минал нито ден, без да мисля за това, без да те желая. Господи, трябваше да го направя преди месеци… — Той разкопчаваше блузата ми. Ръцете му докосваха кожата ми и усетих копнежът да припламва между нас и да прогонва всички мисли освен една.

Повдигна ме и ме положи на мокрите смачкани платна. Усетих как ни заля поредната вълна. Мачтите над главите ни скърцаха, небето се бе превърнало в бледожълта ивица. Соларин се бе навел над мен. Устните му се движеха по кожата ми като вода, ръцете му проследяваха мокрите места под дрехите. Тялото му се разтопи в моето с жар и нетърпение. Стиснах раменете му и се оставих на страстта.

Телата ни се движеха, обладани от първична, мощна като морето сила. Усетих, че пропадам и продължавам да падам, когато чух стона на Соларин. Зъбите му се впиха в плътта ми и тялото му потъна в моето.

Той се бе отпуснал върху мен, едната му ръка бе все още вплетена в косата ми. От русите му кичури капеше вода по гърдата ми и се стичаше към пъпа. Странно, помислих си, когато отпуснах ръка върху главата му, имам чувството, че го познавам открай време, а сме се срещали само три пъти — вече четири. Не знаех нищо за него освен клюките, които бях чула от Лили и Хърманолд, докато бяхме в клуба, и малкото, което Ним бе прочел в списанията за шах. Нямах никаква представа къде живее Соларин, какъв живот е водил, кои са му приятели, дали закусва с яйца, дали спи с пижама. Така и не го бях попитала как се бе изплъзнал на охраната от КГБ и най-вече защо го придружаваха. Даже нямах представа как бе успял да се срещне с баба си.

Неочаквано осъзнах, „че го бях нарисувала още преди да зная за съществуването му. Може би съм го мярнала да се върти около апартамента ми с колелото и навремето не съм обърнала специално внимание. Дори това не ми се стори съществено.

Все неща, които не бяха от значение — маловажни връзки и събития, които се превръщат в повратна точка в живота на повечето хора. Не и в моя. При Соларин можех да надникна отвъд магията, да съзра какво се крие под маската и студенината, да проникна до същността му. А там се таеше страст, неутолима жажда за живот — пламнало желание да открие скритата истина. Познавах това чувство, защото то бе силно като моето.

Тъкмо това бе забелязала Мини в мен, това бе, което й трябваше: да насочва моята страст в търсене на фигурите. Затова беше предупредила внука си да ме защитава, без да ме разсейва и без да се «намесва». Щом Соларин се намести и притисна устни към стомаха ми, по гръбнака ми премина тръпка. Докоснах косата му. Мини е сбъркала, казах си. Има една съставка в алхимичната смес, която тя бе пренебрегнала в борбата си да победи злото. Тази съставка се нарича любов.