Катрин Невил - Осем

Думите, които произлизат от името й, нахлуха в ума ми, докато държах фенерчето и оглеждах монолитната й фигура, извисила се между мен и скалната стена. Защо не бях чувала тези имена никога преди? Тя все още присъстваше в думи като „кармин“, „кардинал“ и „кардинален“, да не забравя и „карма“, а също и в безкрайно многото понятия, свързани с прераждането, преображенията и забвението. Тя бе в думи от човешкото тяло като кардия 72 72 Мястото, където хранопроводът се съединява със стомаха, „стомашна уста“. — Б.пр. , тя бе в трепета на съдбата, навита като вълната на каракул , като спиралната форма, която бе в основата на Вселената. Нейната сила бе отприщила мощта на „Шаха Монглан“.

Обърнах се към Лили. Фенерчето трепереше в ръката ми и двете се прегърнахме, за да почувстваме топлината си, докато студената лунна светлина ни обливаше като леден душ.

— Знам, че копието сочи нагоре — заяви с немощен глас тя и вдигна ръка към рисунката на стената. — Но не е насочено към луната, защото луната не е знакът, който търсим. Става дума за нещо, върху което пада лунната светлина, и то е горе, на скалата. — Стори ми се уплашена. Мен също ме беше страх да се катеря по скалите посред нощ. Сигурно нагоре имаше поне сто и двайсет метра.

— Може би — отвърнах. — В моя бизнес има една поговорка: „Не е нужно да имаш ум, а преум.“ Вече ни е ясно какво се иска от нас — знаем, че фигурите са някъде наоколо. Имаше и още нещо, а ти разбра за какво става въпрос.

— Така ли? — Тя ме погледна с огромните си сиви очи. — И какво е то?

— Погледни жената на стената — подсказах й аз. — Поела е с лунна карета през море от антилопи. Дори не ги забелязва — отвърнала е поглед от нас и е насочила копието си към небето. Само че тя самата не гледа към небето…

— А право в планината! — извика Лили. — Вътре в скалите са! — Въодушевлението й се стопи, когато се огледа наоколо.

— А ние какво да правим, да взривим скалите ли? Май съм забравила да взема нитроглицерин 73 73 Масловидна течност, получена от смес на азотна и сярна киселина с глицерин; силно взривно вещество. — Б.пр. .

— Я се стегни — обърнах се към нея аз. — Намираме се в Каменната гора. Как според теб тези дантелени спирални камъни са заприличали на дървета? Пясъкът не въздейства по този начин на камъка, колкото и силен да е вятърът, който го разнася. Пясъкът изглажда, полира. Единственото, което придава подобна форма, е водата . Цялото това плато е било създадено или от подземни реки, или от океани. Нищо друго не може да извая тези форми. Водата прорязва дупки в скалите… Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

— Лабиринт! — извика Лили. — Опитваш се да ми кажеш, че вътре в скалата има лабиринт! Ето защо отстрани са изобразили лунната богиня като лабрис . Това е послание, също като табелите по пътя. Въпреки това копието сочи нагоре. Водата трябва да е придошла и да е нахлула отгоре.

— Може и така да е — съгласих се с неохота. — Погледни скалната стена. Виж как е изрязана. Вдлъбва се навътре, издълбана е като паничка. Това е точно начинът, по който се образуват всички морски пещери. Виждала си ги по бреговете на Кармел и Капри. Според мен входът е долу. Поне дай да проверим, преди да си счупим главите, като тръгнем да се катерим по тези скали.

Лили взе фенерчето и започнахме да опипваме скалите. Имаше няколко пукнатини, ала нито една не бе достатъчно широка, за да се вмъкнем. Тъкмо започвах да си мисля, че идеята ми не струва, когато забелязах, че гладката скала се спуска рязко. Добре че първо пъхнах ръце в дупката. Не напипах нищо, ръцете ми просто увиснаха във въздуха.

— Май открих каквото трябва — провикнах се към Лили и се опитах да се спусна в тъмната дупка. Тя последва гласа ми с лъча на фенерчето. След като и тя се спусна, взех фенера и осветих скалите. Пукнатината продължаваше да се вие спираловидно още по-надълбоко.

Сякаш две скали се бяха преплели като спиралната черупка на наутилус, а ние следвахме всяка тяхна извивка. Стана толкова тъмно, че немощният лъч на фенерчето едва успяваше да ни покаже пътя на крачка пред нас.

Неочаквано чух силен шум и трепнах силно. В следващия миг разбрах, че Кариока се обажда от чантата. Лаят му бе отекнал като рев на лъв.

— Тази пещера е много по-дълбока, отколкото изглежда — казах на Лили и напипах Кариока, за да го пусна навън. — Ехото се понесе до безкрая.

— Не го пускай… може да има паяци. Или змии.

— Ако си мислиш, че ще го оставя да се изпикае в чантата ми, много се лъжеш — възразих аз. — А като стана въпрос за змии, по-добре него да ухапят, отколкото мен. — Лили ме погледна вбесена. Оставих Кариока на земята и той на секундата си свърши работата. Погледнах я с извити вежди, след това се заозъртах.