Катрин Невил - Осем

Обиколихме бавно пещерата; не беше повече от десет метра. Не намерихме никакъв знак къде да търсим. След малко Лили остави одеялата и се настани върху тях.

— Трябва да са някъде тук — заяви тя. — Стана супер, че открихме мястото, въпреки че не прилича точно на лабиринт. — Неочаквано и рязко се изправи. — Къде е Кариока? — попита.

Огледах се, ала той бе изчезнал.

— Господи! — опитах се да запазя спокойствие. — Има само един път навън… по който дойдохме. Повикай го! — Лили го повика. След дълго и много мъчително чакане чухме пискливия му лай. Идваше откъм входа.

— Ще го доведа — предложих аз. Само че Лили скочи веднага.

— В никакъв случай — отсече тя. — Да не би да си мислиш, че ще ти позволя да ме оставиш сама в тъмното? — Тръгна плътно след мен, което обяснява защо паднахме в дупката заедно. Май доста време ни бе необходимо, докато тупнем на дъното.

В самия край на спиралния вход на пещерата, скрит от скалата, имаше скален наклон, който се спускаше девет метра навътре в платото. Когато измъкнах натъртеното си тяло изпод Лили, насочих фенерчето нагоре. Светлината проблесна по кристализираните стени и покрив на най-голямата пещера, която някога бях виждала. Седяхме и оглеждахме калейдоскопа от цветове, докато Кариока подскачаше доволно около нас, невредим след падането.

— Браво, момче! — извиках аз и го погалих по главата. — От време на време има полза и от теб, космат малък глупчо! — Изправих се и изтупах дрехите си, докато Лили събираше одеялата и всичко останало, изпаднало от чантата ми. Оглеждахме зяпнали огромната пещера. Накъдето и да насочвахме лъча на фенерчето, то сякаш попадаше в безкрайността.

— Май загазихме. — Гласът на Лили долетя от тъмнината зад мен. — Струва ми се, че рампата, по която се спуснахме, е прекалено стръмна, за да излезем, освен ако някой не докара кран. Струва ми се, че няма измъкване от тази пещера, освен ако не оставим пътечка от трохи след себе си.

Беше права и за двете, но аз упорито не се предавах.

— Сядай и мисли — наредих уморено. — Опитай се да си спомниш нещо, а аз ще се постарая да намеря начин как да излезем. — И в този момент чух звук — едва доловим шепот, също като сухи листа, които се носят по празна улица.

Опитах се да открия източника с фенерчето, ала Кариока неочаквано започна да подскача и да джавка истерично към тавана на пещерата и тогава нахлу оглушителен писък, също като воя на хиляди харпии.

— Одеялата! — изкрещях на Лили над шума. — Дай проклетите одеяла! — Грабнах Кариока от земята, стиснах го подмишница и се хвърлих към Лили, сграбчих одеялата от ръцете й тъкмо в мига, в който тя изпищя. Метнах ги върху главата й и опитах да покрия и себе си. Клекнах при нея в мига, в който прилепите нападнаха.

Бяха хиляди, ако можех да съдя по звука. Двете с Лили се бяхме свили на пода, а те се стрелнаха към одеялата като миниатюрни пилоти камикадзе — туп, туп, туп. Чувах писъците на Лили, понесли се над плющенето на крилете им. Тя нямаше да успее да овладее истерията си, а Кариока се гърчеше като обезумял в ръцете ми. Май искаше да излезе и да се опита да победи сам цялата популация от прилепи в Сахара. Острият му лай и писъците на Лили отекваха във високите стени.

— Мразя прилепи! — крещеше истерично Лили, стиснала ръката ми, докато аз тичах през пещерата, като надничах изпод одеялото, за да огледам какво има наоколо. — Мразя ги! Много ги мразя!

— Май и те не те обичат особено — креснах аз над шума. Знаех, че прилепите не нараняват, освен ако не се оплетат в косата ти или не са болни от бяс.

Тичахме приклекнали към един от проходите на огромната пещера, когато Кариока успя да се отскубне, тупна на земята и хукна. Наоколо все още бе почерняло от прилепи.

— Господи! — изпищях аз. — Кариока, върни се! — Дръпнах едното одеяло над главата си, пуснах Лили и хукнах след него, като отчаяно размахвах лъча на фенерчето с напразната надежда да объркам прилепите.

— Не ме оставяй! — чух вика на Лили. Тя топуркаше след мен по каменистия под. Аз тичах все по-бързо и по-бързо, ала Кариока зави зад някакъв ъгъл и изчезна от погледа ми.

Прилепите вече ги нямаше. Пред нас се простираше дълга пещера, също като коридор, и нямаше дори шум от крилете на дребните изчадия. Обърнах се към Лили. Тя се бе свила разтреперана зад мен, увила одеялото на главата си.

— Той е мъртъв — захленчи тя, докато се оглеждаше с надеждата да види Кариока. — Ти го изпусна и те са го убили. Какво да правим? — Гласът й пресекваше от страх. — Хари все повтаря, че ти винаги знаеш какво да правиш.