Катрин Невил - Осем

— Защо тази писта е построена точно тук? Наоколо няма нищо — поинтересува се Лили. Веднага преведох въпросите й.

— За доставка на поща — обясни той. — Карат се провизии за работниците, които се занимават с добива на природен газ на запад. По пътя спират в Хогар, след това се връщат в Алжир. — Лили не разбра.

— Хогар — обясних аз — са вулканични планини на юг. Струва ми се, че са близо до Тасили.

— Питай го кога ще вдигне тази каруца — нареди Лили и се отправи към бараката заедно с Кариока, който подтичваше след нея на пръсти заради нажежения асфалт.

— Скоро — отвърна човекът на френски. Посочи пустинята. — Трябва да се вдигнем, преди пясъчният дявол да е придошъл. Няма да се бавим много.

Значи бях права — идваше пясъчна буря.

— Къде отиваш? — провикнах се след Лили.

— Да проверя колко ще струва да ми прекарат колата — отвърна през рамо тя.

Беше четири следобед, когато свалиха колата по рампата в Таманрассет. Финиковите палми се полюшваха на лекия бриз, а синьо-черните планини се извисяваха в небето над нас.

— Направо е невероятно какво постигат парите — обърнах се към Лили, след като тя плати на развеселения пилот и секачи отново в колата.

— Не го забравяй — отвърна тя и даде газ през металните порти. — Дори ми даде скапаната си карта! Ако бяхме в пустинята, щях да му платя хилядарка, без да се замисля. Най-накрая знаем къде се намираме и повече няма да се губим.

Чудех се кое изглежда по-зле: Лили или корнишът. Светлата й кожа бе станала на парцали от слънцето, а синята боя на предния капак бе олющена до метала заради пясъка и слънцето. Затова пък двигателят мъркаше като котка. Невероятно.

— Ето тук отиваме. — Лили посочи място на разтворената на таблото карта. — Сметни километрите и ми каже какво ни чака. Така ще преценя кой е най-бързият път.

Имаше един-единствен път — седемстотин и двайсет километра, — при това все в планините. На разклона за Джанет спряхме в една пивница, за да похапнем за пръв път от двайсет и четири часа. Умирах от глад и излапах две чинии пилешка супа със зеленчуци, придружена с франзела. Каничка вино и огромна порция риба с картофи заситиха глада ми. Купих кана добре подсладено кафе за из път.

— Струва ми се, че трябваше да прочетем дневника, преди да тръгнем — казах на Лили, когато поехме отново по двулентовия път към Джанет. — Тази монахиня Мирей е била навсякъде в пустинята и е наясно с всичко. Ти знаеше ли, че гърците са нарекли тези планини Атлас много преди другите на север да ги кръстят по същия начин? А хората, които са живели тук, според историка Херодот били наречени атланти. Минаваме през изгубената Атлантида!

— Аз мислех, че е потънала в океана — каза Лили. — А не споменава ли къде е скрила фигурите?

— Не. Сигурно е знаела къде са, но е тръгнала да търси тайната им — формулата, скрита в тях.

Шофирахме целия следобед и цялата вечер. В полунощ пристигнахме в Джанет и батериите на фенерчето бяха почти изтощени, защото не спрях да чета. Сега вече знаехме къде точно отиваме и защо.

— Господи! — възкликна Лили, когато оставих дневника. Отби колата встрани от пътя и изключи двигателя. Седяхме, загледани в обсипаното със звезди небе, а лунните лъчи се лееха като мляко над високото плато Тасили от лявата ни страна. — Не мога да повярвам в цялата тази работа! Тя е прекосила пустинята на камила, преживяла е пясъчна буря, изкачила се е по тези плата пеша, родила е насред планината, и то в краката на Бялата царица. Що за жена е била?

— И ние не бяхме от най-мирните и послушните — засмях се аз. — Защо не подремнем, преди да съмне.

— Виж, пълнолуние. В багажника има още батерии за фенерчето. Дай да продължим, докато можем. След всичкото това кафе не мога да мигна. Ще извадим и одеялата за всеки случай. Продължаваме, и без това наоколо не се мярка никой.

Петнайсетина километра след Джанет стигнахме до кръстовище, където дълъг непавиран път се отправяше към каньоните. Имаше надпис Тамрит със стрелка, а под стрелката бяха нарисувани пет стъпки на камили и втори надпис Piste Chamelier. Път за камили. Независимо от предупреждението поехме напред.

Далече ли е мястото? — попитах. — Нали си запомнила пътя?

— Има базов лагер. Според мен става въпрос за Тамрит, селото с шатрите. След това туристите тръгват пеша, за да видят праисторическите рисунки — на около двайсет километра.

— Четиричасов преход — уточних аз. — Само че няма да стане с тези обувки. — Не сме готови за несгодите на неравни пътища, казах си нещастно. А и е прекалено късно да търсим къде е най-близкият „Сакс Пето Авеню“.