Катрин Невил - Осем

— Как предлагаш да се отървем от тези лепки? — попита Лили и пусна парче таджин в устата на Кариока, настанил се в скута й.

— Дай първо да обсъдим пътя — предложих аз. — Според мен има шестстотин и петдесет километра до Тасили. Ако поемем по южния път, ще са хиляда и триста, а градовете са малко, няма да имаме нито гориво, нито храна, само пясъци.

— Хиляда и триста са едно нищо — отвърна Лили. — Пътят е прав. Както карам, утре сутринта ще сме там. — Тя щракна с пръсти към сервитьора и поръча шест големи бутилки „Бен Харун“, еквивалент на вода „Перие“ на юг. — А и това е единственият път за мястото, на което отиваме. Запомних картата.

Не можах да й отговоря, защото погледът ми се плъзна към входа и изпъшках.

— Не поглеждай — изсъсках. — Май си имаме още гости.

Двама яки мъжаги влязоха през пердето на ресни, пресякоха двора и се настаниха близо до нас. Огледаха ни небрежно, затова пък опашката на Камил се кокореше без притеснение. След като зяпаха новодошлите достатъчно дълго, те се спогледаха и аз веднага разбрах защо. Единият от яките го помнех още от летището, а другият ме закара до хотела от кабарето на плажа още първата вечер при пристигането ми в Алжир — жест от страна на тайната полиция.

— Да знаеш, че Шариф не ни е забравил — уведомих Лили и боднах залък. — Помня лицата на хора, които съм срещала, а тях сигурно ги избират заради същото качество. И двамата са ме виждали преди.

— Не е възможно да са ни проследили по пътя — настоя тя. — Щях да ги забележа като другите.

— Да следиш някого, забола нос в земята, е било типично за времето на Шерлок Холмс — изтъкнах аз.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че са лепнали нещо на колата… нещо като радар? — прошепна тя с дрезгавия си глас. — Значи могат да ни проследят, без ние да ги видим, така ли?

— Бинго, мой драги Уотсън — отвърнах тихо. — Отърви се от тях за не повече от двайсет минути, а аз ще открия предавателя и ще му разкажа играта. Електронните джаджи са ми специалитет.

— И аз имам няколко специалитета — прошепна Лили и ми намигна. — Би ли ме извинила, трябва да отида до едното място. — Стана усмихната и пусна Кариока в скута ми. Типът, който се надигна след нея, бързо се отказа, когато тя попита на висок глас къде са les toilettes . Онзи се отпусна на мястото си.

Опитвах се да се преборя с Кариока, който прояви завидно предпочитание към таджин . Когато най-сетне Лили се върна, тя го дръпна от скута ми, натъпка го в чантата ми, разпредели тежките бутилки вода и се отправи към входа.

— Какво става? — прошепнах. Съседите ни по маси се разбързаха да платят й хукнаха след нас.

— Детска работа — обясни тя и се упъти към колата. — Пирон, жица и камък. Пробих им резервоара и гумите. Не съм направила големи дупки, само колкото да има теч. Ще пообикалят след нас из пустинята, докато ги изтощим, после поемаме.

— С един удар два заека — заявих аз, когато се качихме в корниша. — Браво! — Докато тя изкарваше, забелязах шест коли на паркинга, може би на персонала от съседните заведения. — А ти как разбра коя е колата на тайната полиция.

— Нямаше как. — Лили ми се усмихна доволно и даде газ. — Затова видях сметката на всичките.

Оказа се, че съм сбъркала, когато казах, че по южния път ни чакат хиляда и триста километра. Табелата в самия край на Гардая посочваше, че до Джанет, в южната част на Тасили, има 1637 километра. Лили наистина караше бързо, но след като магистралата свършеше, щеше да се наложи да намали.

Както предсказа моята шофьорка, бодигардовете на Камил останаха без превоз около час след като започна да се смрачава. Както аз предсказах, момчетата на Шариф бяха толкова назад, че не ни доставиха удоволствието да видим как отбиват от пътя. Щом се отървахме от опашката, спряхме и аз се пъхнах под огромния корниш. Отне ми пет минути и помощта на фенерче, за да открия проследяващото устройство, лепнато до задния носач. Смачках го с манивелата, която Лили ми подаде.

Огледахме ширналото се гробище на Гардая и се разскачахме доволни, пошляпвахме се по гърбовете за находчивостта, докато Кариока подскачаше около нас и се скъсваше да джафка. След това се качихме в колата и поехме.

Вече си бях променила мнението за избора на маршрут на Мини. Въпреки че северната магистрала бе по-лекият път, бяхме се отървали от преследвачите, така че, след като оправеха автомобилите си, нямаше да имат представа накъде сме поели. Нито един арабин, който притежава здрав разум, не би допуснал, че две сами жени биха избрали този път. Да не говорим, че и на мен ми беше трудно да повярвам. Само че бяхме загубили толкова много време, докато се опитвахме да се откачим от тях, че когато тръгнахме от Мзаб, беше станало девет и бе тъмно. Нито можех да чета дневника, нито да зяпам наоколо. На няколко пъти задрямвах, докато Лили форсираше колата по правия път, за да мога по-късно да я сменя и тя да си почине.