Катрин Невил - Осем

— Не думай — отвърна сухо Лили. — Искам да ти кажа, че резервоарът ми напомня, че трябва да спрем и да заредим с малко от онези дребни морски твари. Най-добре е да го сторим в Гардая. Според картата на Мини по този път няма много градове.

— Не съм я виждала — отвърнах, защото наистина не видях картата, която те двете унищожиха. — Дано паметта ти да е добра.

— Не забравяй, че съм шахматист — напомни Лили, сякаш това обясняваше всичко.

— Този град, Гардая, едно време са наричали Кардая — обясних аз, когато отново забодох поглед в дневника. — Нашата приятелка Мирей е спирала тук през 1793 година. Ето чуй: „Навлязохме в Кардая, наречен на берберската богиня Кар — Луна, — която арабите назовават Либиа — богиня на дъждове. Тя властвала над затвореното море от Нил до Атлантическия океан; синът й е Феникс основал Финикийската империя; твърди се, че баща й бил самият Посейдон. В различните земи има различни имена: Ищар, Астарте, Кали, Сибеле. От нея произлизал животът в моретата. В тази страна я наричали Бялата царица.“

— Господи — възкликна Лили и ме погледна, докато намаляваше, за да завие към Гардая. — Искаш да кажеш, че градът е наименуван на нашата съдбовна героиня? Значи може да се озовем на бяло поле, така ли!

Толкова се бяхме задълбочили в дневника, че не обърнах внимание на тъмносивото рено зад нас, докато и то не удари спирачки и не ни последва по отклонението към Гардая.

— Тази кола не я ли видяхме вече? — попитах Лили.

Тя кимна, ала не отмести очи от пътя.

— В Алжир — отвърна спокойно тя. — Беше паркирана през три автомобила встрани от нас на министерския паркинг. Същите двама бяха вътре. Преди около час, докато бяхме в планината, ни задминаха, затова успях да ги огледам. Не са се отделяли от нас. Дали онова приятелче Шариф не е пуснало копоите си?

— Не — отвърнах и се опитах да ги огледам в страничното огледало. — Това е кола на министерството. — Знаех отлично кой я е изпратил.

Още в Алжир бях неспокойна. Щом излязохме от къщата на Мини в Казба, се обадих на Камил от уличен телефон на площада, за да му кажа, че заминавам за няколко дни. Той направо побесня.

— Ти полудя ли? — извика той. — Балансът, който моделът ще покаже, е особено важен за мен! Цифрите ми трябват до края на седмицата! Чудесно знаеш, че проектът е спешен.

— Ще се върна след няколко дни — обещах. — Освен това всичко е готово. Събрах данните за страните, които посочи, и съм ги вкарала в компютрите на „Сонатрах“. Мога да ти напиша инструкция как се действа с програмите — всичко е готово.

— А в момента къде си? — прекъсна ме Камил ядосан. — Минава един. Отдавна трябваше да си на работа. Онази смешна кола беше паркирана на моето място и имаше бележка. Да не говорим, че и Шариф висеше пред вратата ми, за да пита за теб. Убеждава ме, че си контрабандистка на автомобили, криеш нелегални имигранти… и нещо за някакво зло куче. Би ли ми обяснила какво става?

Браво. Ако се натъкнех на Шариф, преди да завърша мисията, всичко пропадаше. Трябваше да се разбера с Камил — доколкото бе възможно. Май редиците на съюзниците ми започваха да оредяват.

— Добре — отвърнах аз. — Една приятелка си има проблеми. Дойде да ме види, обаче визата й не е подпечатана.

— Паспортът й е на бюрото ми — изфуча Камил. — Шариф го донесе. Дори няма виза!

— Просто формалност — побързах да вметна аз. — Жената е с двойно гражданство… и разполага с още един паспорт. Можеш да оправиш нещата, все едно че е влязла напълно законно в страната. Така ще направиш Шариф на глупак… Камил повиши глас.

— Уважаема госпожице, нямам никакво намерение да правя шефа на тайната полиция на глупак! — След това смекчи малко тона. — Макар да не е редно, ще се опитам да й помогна. По една случайност знам коя е младата дама. Познавам дядо й. Беше близък приятел на баща ми. Двамата играеха заедно шах в Англия.

Виж ти! Ставаше доста засукано! Махнах на Лили и тя се опита да се вмъкне в телефонната кабина и да допре ухо до слушалката.

— Баща ти е играл шах с Мордекай? — повторих аз. — Той сериозен играч ли беше?

— Всички сме сериозни играчи — отвърна уклончиво Камил. Помълча за момент, сякаш мислеше. При следващите му думи Лили се стегна, а моят стомах се сви. — Знам какво сте замислили. Срещнала си се с нея, нали?

— С коя? — попитах най-невинно.

— Не се прави на глупачка. Аз съм ти приятел. Знам какво ти каза Ал-Марад. Знам и какво търсиш. Мило момиче, играеш прекалено опасна игра. Тези хора до един са убийци. Не е много трудно да се сети човек накъде си тръгнала — чувал съм слуховете за онова, което е скрито там. Да не би да си въобразяваш, че когато разбере, че те няма, Шариф ще пропусне да тръгне след теб?