Катрин Невил - Осем

Книгата се оказа малка — колкото дебел джобен роман — и стара. Подвързана с мек марокен, изтъркана, белязана от един знак — все едно че пръстен с печат се бе врязал в кожата вместо във восък, за да остави осмици. Усетих студена тръпка, докато я гледах. Срязах връвта я тя се отвори.

Беше подвързана ръчно. Хартията бе прозрачна като люспи от лук, ала гладка и мека като плът. Беше толкова тънка, че страниците са оказаха много повече, отколкото си мислех, може би шестстотин, дори седемстотин, всичките изписани на ръка.

Почеркът беше ситен, буквите старомодни, каквито Джон Ханкок 62 62 Джон Ханкок — първият американец, сложил подписа си под Декларацията за независимост през 1737 г. — Б.пр. би харесал. Бе писано и от двете страни на листовете, мастилото бе попило, прозираше и ставаше още по-трудно за четене. Въпреки това се четеше. Бе на архаичен френски и някои от думите ми бяха непознати, въпреки това бързо разбрах за какво става въпрос.

Докато Мини говореше нещо на Лили и обясняваше подробностите по картата, студена ръка сграбчи сърцето ми. Сега вече знаех откъде бе научила всичко, което ни разказа.

„Cette Anno Dominii Mille Sept Cent Quztre-Vingt-Treize, au fin de Juin a Tassili n’Ajjer Saharien, je deviant de racontre cette histoire Mireille ai nun, suis de France…“

Щом започнах да превеждам на глас, Лили вдигна поглед и постепенно разбра какво чета. Мини седеше потънала в мълчание, сякаш бе изпаднала в транс. Сякаш чуваше далечен вик, призовал я през мъглите на времето — глас, който обхващаше хилядолетия. Всъщност не бяха изминали дори двеста години от написването на документа:

„В настоящата 1793 година — четях аз — през месец юни в Тасили н’Аджер в Сахара започвам разказа си. Името ми е Мирей и идвам от Франция. След като прекарах осем години от младостта си в абатство «Монглан» в Пиринеите, станах свидетелка как огромно зло бе извадено на бял свят — зло, което започвам да разбирам. Ще предам историята му. Наричат го «Шаха Монглан» и всичко започва с Карл Велики — великия крал, издигнал нашето абатство…“

КОГАТО ОГРОМНИЯТ КОРНИШ на Лили се плъзна от Ерг към оазиса на Гардая, пред очите ми се ширнаха безкрайни километри тъмночервен пясък, чийто край не се виждаше.

На картата географията на Алжир е съвсем простичка: прилича на килнала се на една страна кана. Чучурът край мароканската граница като че ли излива водите си към съседните територии на Западна Сахара и Мавритания. Дръжката е образувана от две ленти: осемдесет километра ивица земя край северното крайбрежие, която се напоява, и още четиристотин и осемдесет километра планини, подобни на панделка, точно на юг. Останалата част от страната — почти милион и шестстотин хиляди квадратни километра — е пустиня.

Шофираше Лили. Пътувахме вече пет часа и бяхме изминали триста и шейсет километра по остри планински завои по пътя към пустинята, истински подвиг, който накара Кариока да се скрие под седалката и да скимти. Дори не бях забелязала. Бях прекалено задълбочена да превеждам на глас дневника, който ни даде Мини — разказ за загадъчни събития от времето на Терора във Франция, последвани от пътешествията, в които се бе впуснала преди двеста години френската монахиня Мирей, за да открие тайната на „Шаха Монглан“. Бе поела по същия път, по който пътувахме сега.

Вече бе ясно как Мини е успяла да открие историята на шаха — тайнствената му сила, формулата, скрита в него, и смъртоносните ходове, разиграли се заради фигурите. Тази игра продължаваше от поколения, повличаше играчите, също както стана с мен, с Лили, Соларин и Ним — може би дори с Мини, — и не позволяваше на участниците да се оттеглят. Играта се бе развихрила по местата, през които сега минавахме.

— Сахара — казах аз и вдигнах поглед от книгата, когато навлязохме в пустинята към Гардая. — Ти знаеш ли, че Сахара невинаги е била най-голямата пустиня на света? Преди милиони години била най-голямото затворено море. Така са се образували нефтът и природният газ — от разлагането на дребните морски твари и растения. Природна алхимия.