Катрин Невил - Осем

— Какво, за бога, е това чудо? — извика Шариф и погледна злобно гърчещото се ангорско чудовище.

— Това е собственикът на автомобила — уточних с въздишка и разбрах, че краят на малкия ми етюд е близо. — Не искате ли да се запознаете с другата му половинка?

Шариф ме последва, куцукайки. Преди това подръпна маншета на панталоните, за да провери раната на крака си.

— Това същество е ужасно злобно — оплака се той, когато стигнахме минарето. — Подобни животни често нападат хората.

— Не бих казала, че е злобно… просто е строг критик — обясних аз.

Минахме през открехнатата врата и се качихме по притъмнялата стълба на минарето към втория етаж. Помещението бе просторно, с места за сядане пред прозорците и много възглавници, пръснати навсякъде. Лили се бе настанила сред тях като паша̀ и вдигнала високо краката си с топчета памук между пръстите, внимателно лакираше ноктите им в аленочервено. Беше облечена в миниатюрна рокля на розови пудели. Погледна ме студено, къдравата й руса коса се спускаше над очите. Кариока излая, за да го пусна. Стиснах го, за да мълчи.

— Крайно време беше — започна възмутено тя. — Нямаш представа какви проблеми имах, докато дойда! — Погледна застаналия зад мен Шариф.

— Проблем ли си имала? — попитах я. — Позволи ми да ти представя моя спътник — Шариф, шеф на тайната полиция.

Лили въздъхна дълбоко.

— Колко пъти да ти казвам — отбеляза тя, — че не ни трябва никаква полиция. Можем да се справим и сами…

— Той не е от полицията — прекъснах я аз. — Казах ти, че е от тайната полиция.

— Това пък какво трябва да означава… или е полицай, или не е. По дяволите, размазах си лака! — възкликна Лили и се затюхка. Пуснах Кариока в скута й и тя отново ме погледна побесняла.

— Да разбирам ли, че познавате тази жена? — обърна се към мен Шариф. Стоеше отстрани и очевидно се чувстваше неловко. — Бихте ли ми показали документите си? Никъде няма сведение кога сте влезли в страната, освен това регистрирате скъпа кола на чуждо име и притежавате куче, което смущава обществения ред.

— Я ходи пийни нещо за успокоение — нареди Лили, остави Кариока на пода и се изправи пред него. — Платих майка си и баща си, за да вкарам собствената си кола в тази страна, а вие откъде знаете, че съм влязла незаконно? Дори нямате представа коя съм! — Тя пристъпваше на пети, за да не размаже лака. Измъкна документите си от скъпа кожена чанта и ги размаха под носа на Шариф. Той ги дръпна от ръката й и Кариока излая.

— Спрях в пикливата ви страна на път за Тунис — уведоми го тя. — По една случайност съм известен шахматист и ще участвам в известен турнир.

— До септември в Тунис няма шахматни турнири — отвърна Шариф, докато разлистваше паспорта й. Погледна я подозрително. — Името ви е Рад… да не би случайно да сте роднина…

— Да — сопна се тя. Спомних си, че Шариф е луд по шаха. Със сигурност бе чувал за Мордекай, може дори да бе чел книгата му.

— Визата ви не е подпечатана при влизането в страната — изтъкна той. — Ще задържа документите, докато не разнищя тази работа. Госпожице, напуснете това помещение.

Изчаках вратата да се затвори.

— Хубаво е, че успя бързо да се сприятелиш — обърнах се към Лили, която отново се бе настанила до прозореца. — Какво ще правиш сега? Той ти взе паспорта.

— Имам още един — заяви самодоволно тя и извади топчетата памук. — Родена съм в Лондон, а майка ми е англичанка. Нали знаеш, че британските поданици имат право на двойно гражданство? — Не знаех, но имах по-важни въпроси за уточняване.

— Защо си регистрирала проклетата кола на мое име? И как влезе в страната, след като не си минавала през имиграционните власти?

— В Палма наех самолет — каза тя. — Свалиха ме близо до брега. Трябваше ми името на тукашен жител, за да регистрирам колата, защото я изпратих предварително. Мордекай ме предупреди да не се набивам на очи.

— Това със сигурност успя да го постигнеш — отвърнах кисело аз. — Съмнявам се някой да не знае, че си в страната, начело с имиграционните на всеки граничен пункт, плюс тайната полиция, а сигурно и президентът! Какво ще правиш тук или Мордекай не е мислил по този въпрос?

— Поръча ми да дойда, за да те спася… освен това ме информира, че този месец Соларин ще играе в Тунис. Проклет лъжец! Умирам от глад. Можеш ли да ми намериш хамбургер или нещо нормално за ядене?

— Тук няма обслужване по стаите… Нямам дори телефон. — Ще направя каквото мога — казах й аз. — Само че се изнасям от хотела. Имам нов апартамент в Сиди-Фредж, на около половин час път пеша по брега. Ще взема колата, за да си прекарам багажа, и за около час ще спретна някаква вечеря. Ти можеш да се измъкнеш, когато се стъмни, и да минеш по плажа. Разходката ще ти се отрази добре.