Катрин Невил - Осем

Същата вечер, когато се прибрах в хотела в осем, ме очакваше нова изненада. Пред самия вход бе паркиран бебешкосиният ролс корниш на Лили, заобиколен от опулени портиери, сервитьори и пикола, които галеха хромираните повърхности и докосваха меката кожена тапицерия. Минах покрай тях, правейки се, че не виждам онова, което бе пред очите ми. Бях изпратила на Мордекай поне десет телеграми през последните два месеца, в които го молех да не изпраща Лили в Алжир. Само че тази кола не се бе озовала тук сама.

Приближих рецепцията, за да си взема ключа и да съобщя, че се изнасям, но там ме чакаше нов удар. Облегнат на мраморния плот, потънал в разговор с рецепциониста, стоеше привлекателният, но доста зловещ Шариф — шефът на тайната полиция. Забеляза ме, преди да успея да се измъкна.

— Госпожице Велис! — извика той и ми отправи великолепната си усмивка. — Пристигате тъкмо навреме, за да ми помогнете в едно малко разследване. Предполагам, на влизане сте забелязали колата на ваш съгражданин.

— Странно… според мен е британска — отвърнах небрежно, докато рецепционистът ми подаваше ключа.

— Обаче номерата са от Ню Йорк! — повдигна вежди Шариф.

— Ню Йорк е голям град… — Понечих да се отдалеча към стаята си, ала Шариф не беше приключил.

— При преминаването през митницата днес следобед някой я е регистрирал на ваше име и на този адрес. Имате ли някакво обяснение?

По дяволите! Ще убия Лили, само да ми падне. Сигурно вече е подкупила рецепциониста и се е настанила в стаята ми.

— Супер — отвърнах аз. — Анонимен подарък от съгражданин нюйоркчанин. И без това ми трябваше кола. Почти е невъзможно да вземеш под наем. — Запътих се към градината, но Шариф припна след мен.

— В момента Интерпол проверява регистрационните номера — продължаваше той, без да спира да подтичва. — Не мога да допусна, че собственикът е платил митото в брой — сто процента от стойността на автомобила, — за да го достави на непознат човек. Появи се наето лице, на когото било платено да я докара тук. А освен вас други американци в този хотел няма.

— Мен повече не ме бройте — отвърнах, излязох навън и минах по хрущящия чакъл в градината. — След половин час се изнасям и се местя в Сиди-Фредж, както сигурно вашите гавази вече са ви уведомили. — Гавази означаваше шпиони или информатори на тайната полиция. Шариф не пропусна казаното от мен. Присви очи, стисна ме за ръката и ме принуди да спра. Погледнах презрително пръстите му над лакътя ми и внимателно издърпах ръка.

— Моите агенти — уточни той, като човек който държи нещата да бъдат наричани с истинските им имена — вече провериха дали не ви очаква някой посетител, както и списъците на пристигащите пътници. Чакаме сведенията от всички пристанища. Както ви е известно, имаме обща граница с още седем различни държави, а не бива да забравяме и крайбрежието. Ще бъде много по-просто, ако ни кажете чий е автомобилът.

— Защо е целият този шум? — попитах и отново тръгнах. — След като митото е платено и документите са наред, защо ми е да гледам зъбите на харизания кон? А за вас какво значение има чия е била колата? Няма забрана за внос на коли в страна, която дори не произвежда автомобили, нали?

Този път той нямаше какво да отговори. А и как да отрече, че гавазите му ме следят на всяка крачка и докладват всеки път, когато кихна. В интерес на истината се опитвах да го затрудня максимално, за да имам време да открия Лили. Цялата тази работа ми се струваше много странна. След като тя не бе в стаята ми и очевидно не се бе регистрирала в хотела, къде ли се криеше? В същия момент отговорът на въпроса ми се появи от плът и кръв.

В далечния край на басейна се издигаше декоративно тухлено минаре, което разделяше градината от плажа. Долових подозрително познат звук — драскане от лапки на малко куче по дървена врата, придружено с ръмжене. Звук, който нямаше начин да забравя.

В угасващата дневна светлина забелязах как вратата се отвори едва й злобната малка космата топка се спусна напред. Заобиколи басейна с пълна скорост и се устреми към нас. Дори да бе светло, пак щеше да е трудно да се определи към кой животински вид спада Кариока. Забелязах Шариф да се взира недоумяващо в зверчето, което подскочи към глезена му и заби остри ситни зъбки в копринения му чорап. Човекът извика от ужас, заподскача на здравия си крак в отчаян опит да изтърси кучето от себе си. Наведох се веднага, грабнах дребосъка и го притиснах към гърдите си. Той се загърчи и трескаво облиза брадичката ми.