Катрин Невил - Осем

— Да имахме поне още някаква информация — оплака се тя, когато утринното небе заискри в цветовете на лавандула.

— Всъщност знам начин да се доберем до информация — признах аз. — Мой много добър приятел ще ми помогне със загадката, стига да успея да се свържа с него. Той е компютърен гений и е страшно добър на шах. В Алжир има високопоставена приятелка с връзки — съпругата на покойния холандски консул. Надявам се утре да се видя с нея. Можеш да дойдеш с мен, ако успеем да оправим въпроса с визата.

След като се разбрахме, легнахме да поспим. Нямах представа, че само няколко часа по-късно ще се случи нещо, което ще ме превърне от изпълнен с нежелание страничен наблюдател в активен участник в играта.

Ла Дарс бе кеят в северозападния край на алжирското пристанище, където нощуваха рибарските лодки — дълъг скалист провлак, който свързваше сушата с малкия остров, дал името на Алжир — Ал-Джазир.

Там бе и паркингът на министерството, ала колата на Камил не се виждаше, затова спрях огромния син корниш на неговото място и оставих бележка на таблото. Почувствах се неловко, че паркирам кола в този цвят сред строгите черни лимузини, но така бе по-добре, отколкото да я зарежа на улицата.

Двете с Лили минахме по крайбрежието, по булевард „Анатол Франс“, пресякохме авеню „Ернесто Че Гевара“ и стигнахме до стълбите, които водеха към джамията на рибарите. Лили бе изкачила едва една трета, когато седна на студените каменни стъпала, обляна в пот, въпреки че бе още рано сутринта.

— Ти се опитваш да ме убиеш — обвини ме задъхана тя. — Какво е това място? Улиците вървят право нагоре. Трябва да сринат целия град и да започнат да строят от нула.

— Според мен градът е очарователен — възразих и я задърпах за ръката. Провесил език, Кариока се бе проснал изтощен на стълбите. — Освен това близо до Казба няма къде да се паркира. Така че мърдай.

След много мрънкане и още повече почивки стигнахме върха, където извитата улица „Баб ал-уед“ отделяше Рибар ската джамия от Казба. От лявата ни страна бе Плас дьо Мартир — Площадът на мъчениците, просторен, пълен с насядали по пейките старци. В единия край видяхме сергията за цветя. Лили се строполи на първата празна пейка.

— Търся Уахид, туристическия гид — обърнах се към намръщения продавач на цветя. Той ме изгледа внимателно и размаха ръка. Дотича облечено като просяк мърляво момче, от чиито безцветни устни висеше цигара.

— Уахид, имаш клиенти — обърна се продавачът към детето.

Не можех да повярвам.

— Ти ли си гидът? — попитах. Мърлявото създание едва ли бе на повече от десет, но вече беше съсухрено и неугледно. Да не говорим, че бе пълно с въшки. Почеса се, близна пръсти, за да загаси цигарата и я пъхна зад ухото си.

— За Казба, най-малко петдесет динара — заяви той. — За сто ще обиколим целия град.

— Не искам обиколка — обясних аз и с два пръста стиснах ризата му, за да го дръпна настрани. — Търся госпожа Ренселаас — Мини Ренселаас, съпругата на покойния холандски консул. Един приятел ми каза…

— Знам коя е — прекъсна ме той и присви едното си око, за да ме огледа по-добре.

— Ще ти платя, за да ме заведеш, нали каза петдесет? — Бръкнах в чантата, за да извадя пари.

— Никой не може да се види с дамата, освен ако тя не разреши — заяви той. — Ти имаш ли покана, нещо такова?

Покана ли? Почувствах се като глупачка, но извадих телекса на Ним и му го показах с надеждата да стане чудо. Той го гледа дълго, въртя го ту на една, ту на друга страна. Най-сетне заяви:

— Не мога да чета. Какво пише?

Наложи се да обясня на противното дете, че ми е изпратено закодирано. Казах му какво е съобщението според мен: че трябва да отида на Рибарските стълби. Да се срещна с Мини, защото положението е критично.

— Това ли е всичко? — попита той, сякаш подобни разговори за него бяха ежедневие. — Нищо друго ли не се казва? Няма ли някоя тайна дума?

— „Жана д’Арк“. Пише „Жана д’Арк“.

— Това не е правилната дума — отсече той, извади отново цигарата и я запали.

Погледнах към просналата се на пейката Лили. Тя ме зяпаше, без да крие, че ме смята за напълно луда. Зачудих се за друга творба на Чайковски с осем букви, която можеше да ми свърши работа, но нищо не ми идваше в главата. Уахид продължаваше да се взира в листа.

— Разбирам цифрите — каза най-сетне той. — Това тук е телефонен номер.

Чак сега се сетих, че Ним е написал седем цифри. Развълнувах се.

— Това е нейният телефон! — заявих аз. — Можем да й се обадим и да я попитаме…