Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Спри — чух отново командата.

Този път се извърнах с лице към стената без подсещане.

Мощно, дълбоко, на три такта изтракаха стоманените съчленения на ключалката. Ехото отекна под сводовете. Отдалеч тихо се обади врабче — врабчо, който непременно се заселва под покрива на всяко огромно помещение. Птичият възглас се повтори и потрети. Беше нещо като поздрав за новопристигналия или съболезнование, или просто кратко съобщение: не се тревожи, друже, дори тук, в занданите, има живот и даже чуруликане.

Не срещнах никакви страшни криминални типове.

Килията беше празна; много светла, много чиста и красива. Каменният под — кафяв, трите празни метални легла — яркосини, стените — жълти. В близкия ъгъл до входа съгледах оригинален нужник — конусовидна чугунена тръба, разширяваща се нагоре до размерите на средностатистически човешки задник.

Постлах дюшека и се стоварих на леглото. Обърнах се към стената, за да не гледам кафяво–синьо–жълтата красота. И веднага разчетох малки букви, изписани с химикалка: „Човек — това звучи горко.“ По-долу подпис: „Максим Горки.“

И веднага издрънча отварящият се правоъгълен отвор във вратата, „хранилката“. Надзирателят, наричан от затворниците „вертухай“, тресна всичките си ключове в желязната повърхност.

Иска внимание, досетих се аз и надигнах глава.

— Наред ли е всичко? — дочу се през отвора.

— Да, наред е.

— Забранено е лежането с лице към стената! Забранено е завиването с одеяло преди отбоя! Забранено е завиването презглава! — изрече надзирателят с нервен глас на дисциплиниран грубиян.

Не отговорих. „Хранилката“ хлопна с варварски трясък.

— Ей, шефе! — подвикнах. — Черпи една цигара!

Нито звук.

Светлината и въздухът проникваха в килията през амбразура в стената. Полюбопитствах за устройството й. Самата стена на това място беше дебела най-малко метър и половина. В бетонираната стоманена рамка имаше правоъгълно парче дебело непрозрачно стъкло, армирано отвътре със стоманени нишки. Отвън в ярката светлина на привечерното слънце ясно се очертаваше масивна решетка: вертикални трисантиметрови пръти, препречени с мощни плоски рейки.

Мразя решетките, рекох си тъжно наум.

Панти на горната част даваха възможност прозорецът леко да се открехва. Хванах се за ръба на рамката и се набрах, за да видя дали горе има отвор и дали през този отвор може да се види нещо извън сградата — но зад гърба ми отново изгромоля метал.

— Забранено е катеренето по прозореца! — провикна се дежурният.

Скочих обратно на пода. „Хранилката“ се затвори с оглушителен шум.

А ти какво очакваше, попитах се мислено. Мокетът не е сложен пред вратите за красота, ами за полза. И обувките на надзирателите са специални — не са ботуши, не са и кубинки, а нещо като маратонки. Всичко е направено, за да може да се движи от врата до врата съвсем безшумно. Крачи внимателно, приближава се нечуто, беззвучно отмества капачето на шпионката и гледа. После се прокрадва към следващата врата.

Поразмислих и реших, че в бизнеса на надзирателя също има интересни страни. Надничайки тайно, контрольорът може да наблюдава ту някой натъжен прясно заловен шпионин, ту сериен убиец, ту високопоставен чиновник, завлякъл милиарди. Изолаторът „Лефортово“ е предназначен за елита, за суперзлодеите, за особено опасните, за онези, чиято съдба е важна за държавата. Историите за населението на този затвор разтърсват цялата страна. Вертухаят гледа поредните новини, а после ходи да надзърта как героите на телевизионните репортажи си кльопат дажбата, играят домино със съкилийниците или замислено акат.

Точно над вратата открих икономично изработен детайл от черен ебонит — оказа се копче за радио, врътнах го и сред жълтите стени отекна приятен баритон:

— Предаваме ви сигнала за точно време!

Точката излъчваше държавната радиостанция „Маниак“ 2 2 Авторът пародира наименованието на популярната в годините на социализма радиопрограма „Маяк“ („Фар“). — Б.пр. . Не бях слушал нейните предавания от петнайсетина години, откакто в ефира се появиха частните FM радиа.

— Началото на шестия сигнал — продължи с фини модулации говорителят — отговаря на петнайсет часа московско време!

Почувствах, че се усмихвам. От радиоточката усетих дъха на страната от моето детство, забравената разноцветна Совдепия. Пиянски дъх, старческо подсмърчане, оригня на кренвирши, картофена салата с цвекло, мариновани гъби, гадно вино и цигари без филтър „Беломорканал“. Радиото на отдавна изчезнала страна продължаваше да говори с все същите идеологически устойчиви гласове в съпровод на все същата тежка, бодра музика. Бавно, многозначително, с акценти, с паузи.