Глен Купър - Десетата зала

— Виж, знам какво се случи и какво не се е случило с мен. Докторите казаха, че не е имало изнасилване. Благодарение на теб. За щастие, нямам никакъв спомен от тази част. Онова, което помня, беше невероятно. Бях лека, реех се във въздуха, сякаш летях по вятъра. Беше невероятно приятно. Изненадан ли си?

— Ни най-малко. Предполагах, че ще е нещо такова. Би ли го пробвала отново?

Тя се разсмя.

— Само на някой щур купон. — После стисна ръката му по-силно. — Не, най-вероятно не. Предпочитам старомодните естествени удоволствия.

Той се усмихна.

— Люк, толкова ми е мъчно за всички. За Пиер, за Джеръми и останалите… а смъртта на Фред Прентис е такава трагедия. Щеше да продължи с изследването на химията и всичко свързано с гените на оцеляването.

— Ужасно е, че напредъкът на науката зависи от Гатиноа — рече Люк. — Не вярвам, че ще постъпи правилно.

Тя въздъхна тежко.

— А ние правилно ли постъпихме? Като изтъргувахме мълчанието си?

— Живи сме. Пещерата е все още тук. Можем да я проучваме до края на живота си. Щяха да ни убият, Сара. И да стоварят вината върху Боне.

— Но не можем да проучваме всичко — отбеляза тя. — Трябва да се правим на пълни глупаци относно растенията, да не разгласяваме нито дума за ръкописа, да участваме в цялото това потулване. И всички убийства в Кембридж и Руак ще останат ненаказани.

Люк стисна ръката й и повтори:

— Виж, не се чувствам праведник, но ние сме живи! И макар никак да не ми се иска да се съгласявам с Гатиноа за каквото и да било, но наистина би било ужасно, ако рецептата за чая стане общодостъпна. Трябваше да избираме. Направихме каквото трябваше да направим. Постъпихме правилно.

Тя въздъхна и кимна.

Люк я задърпа за ръката.

— Ела, знаеш къде искам да идем.

В десетата зала застанаха пред гигантския човек птица и се прегърнаха. За първи път Люк си представи, че клюнът е отворен в тържествуващ смях, в съвсем човешки израз на радост.

— Това си е нашето място — рече той. — Искам да се връщам винаги тук, за да работя и да се уча. Мисля, че това е най-изумителното място на света.

Тя го целуна.

— И аз така мисля.

— Този път ще бъда добър с теб — обеща той.

Тя го погледна право в очите.

— Парен каша духа. Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Ще бъда добър с теб много дълго време. Докато съм жив.

От ироничната й усмивка не ставаше ясно дали му вярва.

Рошел, Пенсилвания

Никола Дюран бършеше чиниите, докато жена му миеше следващите.

Помагаше й с миенето на съдовете още откакто се бяха оженили. Като роби на навика винаги го правеха на ръка. Не си спомняше някога да бяха използвали миялната машина, която им купи дъщеря им. Съпругът и съпругата бяха белокоси, прегърбени от възрастта, вършеха домакинската работа бавно и без припряност.

— Уморен ли си? — попита жена му.

— Не. Чувствам се добре — отвърна той.

Нощта вече се бе спуснала. Вечеряха късно след следобедната дрямка, както правеха обикновено преди нощите в плевнята.

Рошел беше микроскопично градче в централна Пенсилвания, фермерско селище, сгушено между хълмовете. Беше основано през 1698 г. от хугеноти — френски протестанти, които не можеха да понасят римокатолическата църква. Намираше се далеч от главните пътища, точно както бяха искали създателите му. От основаването му до този ден жителите му никога не наброяваха повече от неколкостотин.

Пиер Дюран, основателят на градчето, беше изоставил родното си село във Франция през 80-те години на седемнайсети век и се бе заселил в развъдника на хугеноти Ла Рошел. Не искал да напуска селото си в Перигор, но в него избухнали ожесточени спорове с водещата фамилия за пари и във въздуха миришело на насилие. Макар че не бил особено религиозен, той се оженил за хугенотска жена в Ла Рошел, която успяла да му завърти главата и възгледите. Отплавали за Северна Америка през 1697 г.

Двойката приключи с чиниите и ги прибра в шкафа. После седнаха на масата в кухнята и известно време гледаха как часовникът отброява минутите. На плота имаше днешен брой на „Ю Ес Ей Тудей“. Никола го взе и си сложи очилата за четене.

— Още не мога да го преживея — каза той на жена си.

Първата страница беше почти изцяло посветена на експлозията, унищожила някакво село на име Руак във Франция.

— Сигурен ли си, че баща ти е бил оттам? — попита тя.

— Така знам — потвърди старецът. — Не обичаше да говори за това. Имал кръвна вражда с някакъв човек от Руак на име Боне. Явно Боне е надделял и така.