Тери Хейс - Аз съм пилигрим

Не казах на доктора нищо за пришълците, но забелязах, че с напредването на деня той все повече се тревожи заради това, което е почукало на вратата му. Вечерта слязох бавно в кухнята за първи път и установих, че докторът е забележителен готвач. Докато подправяше своя специалитет, както го нарече - агнешко, мариновано с мащерка и чесън, - ме попита дали още пея „Миднайт Спешъл“.

- Питаш ме дали мисля за Мак? - отвърнах. - По-често, отколкото смятах, че е възможно.

- И аз - каза той. - Ужасна нощ. Точно след като ти си тръгна, долетя хеликоптер. Беше за трупа, нали?

- Да.

- Къде е погребан? - Питаше уж между другото, но усещах накъде бие.

- В Арлингтън - отговорих.

- Военен ли беше?

- Разбира се. Само дето се сражаваше във война, която не е обявена.

Докторът остави подправките и се обърна - беше стигнал до това, което го интересуваше.

- Ти също ли, Джейкъб?

- Това тревожи ли те, докторе?

- Разбира се, че ме тревожи! Тревожа се от вечерта, когато пристигна. Когато си легна, отворих раницата ти. Вътре видях пистолет, покрит с нагар от стрелба, и достатъчно патрони да въоръжиш някоя малка африканска държава. А сега се появяват двама души и започвам да се питам кога ще започнете да се стреляте!

Беше свестен човек, беше постъпил добре с мен и заслужаваше честен отговор.

- Да. Аз също съм войник.

- Редовен или наемник?

Усмихнах се.

- Нека го наречем призован на служба.

- ЦРУ или нещо по-лошо?

- Мисля си, че е по-добро, но зависи от гледната точка.

- А хората в града?

- Наши са. Тук са, за да се уверят, че всичко с мен е наред.

- Сигурен ли си?

- Не са убийци, докторе. Ако бяха, вече щяхме да сме трупове. Няма за какво да се безпокоиш. Имаш думата ми.

Видях, че се успокои, и бях доволен, че стана така.

След няколко дни - малко след мръкване - на вратата се почука. Нещо - силата на чукането, фактът, че портата на двора не проскърца, ме обезпокои.

Кимнах на доктора да отвори, а аз възможно най-бързо се качих до спалнята, където имаше малко прозорче към предния двор и входната врата. Отпред стоеше мъж на около трийсет години, облечен като турист, но толкова жилав, толкова зареден с напрежение, че дрехите биха заблудили само наивник.

Докторът отвори вратата и туристът му каза, че искал да говори с човека, пристигнал в къщата му преди няколко седмици. Докторът му каза, че единственият му гост е бил брат му, семейно посещение, и че си заминал за Австралия преди няколко дни.

Агентът само кимна. Вероятно бе инструктиран да се държи спокойно.

- Добре. Ако брат ви се върне - каза той - и по някаква случайност разберете, че е американец с рана от куршум в рамото, ще му дадете това, нали?

Подаде му запечатан пакет и си тръгна.

След няколко минути, в кухнята, отворих пакета пред очите на доктора. Отвътре изпаднаха няколко писма. Той се ококори, когато видя, че първият плик е с печата на президента на Съединените щати.

Още повече се изненада, когато не му обърнах внимание и огледах останалите писма. Познавах почерка на единия плик - беше на Шепота - и го сложих до писмото на президента.

Имаше още две писма. Едното беше в плик от нюйоркската полиция, с името на Брадли отзад, а другото - надраскано със странен почерк - беше адресирано до Овалния кабинет и имаше бележка: „Моля, предайте това на човека, който понякога нарича себе си Джуд Гарет“. Знаех от кого е.

Взех тези две писма и се качих в стаята си.

Първо прочетох писмото на Брадли. Пишеше, че веднага щом излязъл от къщата на бавачката, тя се обадила на полицията и казала какво се е случило.

Понеже работела за Кумали, не било проблем да убеди полицаите, че казва истината. Не било особено трудно да открият чернокож американец - след като го включили в бюлетина за издирваните лица, обикновена патрулка го прибрала още преди да стигне до хотела. Проснали го на капака, обезоръжили го и го закарали в управлението. Страхувал се от най-лошото - някакъв турски вариант на усъвършенстван разпит, - обаче в този момент около Театъра на смъртта забушувал адът.

Американски хеликоптери от Средиземноморския флот вече били изпратени от президента - не за да ме вземат, а за да задържат Сарацина и да съберат доказателства. Гроувнър се обадил на президента на Турция, информирал го за приближаването им и му казал, че са открили търсения човек. В резултат в района на руините били изпратени хора от МИТ и турската армия, край брега пуснали котва разрушители от турския флот, американски хеликоптери кацнали на плажа, около двеста души военни и агенти на разузнаването влезли в амфитеатъра и била дадена заповед Брадли да бъде оставен на трупчета, докато не се изясни ситуацията.