Глен Купър - Книга на душите

Прегърна я дълго и я пусна само колкото да избърше с палци двете струйки сълзи на зачервените й бузи.

— Ще ти се обаждам на всяка стъпка — рече той.

— Гледай да го правиш. Аз съм ти партньор, нали помниш?

— Помня. Също като в доброто старо време, отново на работа.

— Планът ни е добър. Би трябвало да проработи — категорично заяви тя.

— Ще се оправиш ли? — попита той.

— И да, и не. — Увереността я напусна. — Уплашена съм.

— Няма да те открият тук.

— Не за мен, а за теб.

— Мога да се погрижа за себе си.

Тя стисна ръката му.

— Можеше. Вече си пенсиониран старец.

Той сви рамене.

— Опит срещу младост. Ти избираш.

Тя го целуна по устните и нежно го отблъсна.

— Избирам теб.

Беше полумрак, когато Дейн излетя. Направи вираж над езерото, последван от грациозен завой на запад. Когато излезе на курс и самолетът достигна крайцерска височина от 5500 метра, пилотът се обърна към свития на съседната седалка Уил и започна да говори. Трудно му беше да мълчи толкова дълго. Трудно можеше да се намери по-приказлив и общителен човек от Дейн Бентли и през следващите осемнадесет часа Уил беше хванат за канарче.

Първият етап от пътуването щеше да ги отведе до Кливланд, на около хиляда километра оттук. Когато четири и половина часа по-късно кацнаха да заредят, да се разтъпчат, да хапнат нещо от автоматите и да използват тоалетната, Уил вече беше научил много за пилота си.

Когато в гимназията Дейн решил да стане военен, било предрешено, че ще постъпи във ВМС. Израснал край вода в Глостър, Масачузетс, където семейството му имало риболовна компания, а и баща му и дядо му на времето служили във флота. За разлика от повечето си съученици той не се ужасил от призовката си за Виетнам, защото бил доброволец и изгарял от желание да изразходва натрупаната си енергия в пролива Тонкин и да гърми с големи оръдия.

При второто си пътуване до Виетнам постъпил във военноморското разузнаване, бил обучен за свързочник от специалните части и прекарал този тур и още един в плаване по Меконг и набелязване на вражески цели. Когато войната приключила, бил убеден да остане на добре платена служба в разузнавателния отдел на флота в Мериленд, където станал старшина в морския оперативен център.

Бил хващащ окото женкар, който бил не на мястото си във военното предградие с женени мъже и семействата им. Започнал да се двоуми дали да не продължи образованието си и да стане офицер, или пък да зареже всичко и да се върне към семейния бизнес. Нямал представа, че морският оперативен център бил основен източник за набиране на служители в Зона 51. Повече от половината наблюдатели в Грум Лейк минали през Мериленд в един или друг момент от кариерата си.

Подобно на всички вербувани в Зона 51, Дейн бил съблазнен от мистерията на ултрасекретната военноморска база насред пустинята в Невада. След като минал последните проучвания и му била разкрита мисията на базата, си помислил, че това е най-страхотното нещо, което бил чувал някога. Въпреки това бил човек на действието и реакцията. Никога не задълбавал в нещата и нямал намерение да съзерцава пъпа си или да размишлява върху загадките на вселената. Примамливите допълнителни облаги и животът във Вегас били предостатъчни да убеди сам себе си, че е взел правилното решение.

Уил беше поразен, че човекът, който му помагаше да се измъкне от наблюдателите, някога е бил един от тях. Отначало беше подозрителен, но трябваше да се довери на способността си да разпознава хората, а искрената непосредственост на Дейн го увери, че пилотът не представлява заплаха. Пък и какво можеше да направи? Може би да скочи от самолета без парашут?

Дейн му разкри начина на мислене на наблюдателите. През тридесетгодишната си кариера вършил всичките им задължения, от работата с металодетектори при всекидневните проверки до действия срещу служители, заподозрени в неразрешено ровене в базата данни за близки и приятели или компрометиращи по друг начин целостта на операцията. Бяха консервативни типове, от които се искаше да бъдат безстрастни, без чувство за хумор, да общуват с останалия персонал горе-долу по същия застрашителен начин, по който тъмничарите общуваха със затворниците.

Дейн обаче бе твърде приветлив по душа, за да се издигне по стълбицата, и в ежегодните характеристики непрекъснато го съветваха и предупреждаваха да бъде по-сдържан и да не се сближава с другите служители. Първата му среща с Хенри Спенс извън работа станала случайно на една бензиностанция в събота, след което продължили с питие в едно казино.