Глен Купър - Книга на душите

Пайпър сякаш винаги бе на една-две крачки пред него и това съсипваше самочувствието му. Естествено, не беше някоя посредствена мишена, а опитен агент на ФБР, но я стига! Беше сам, разполагаше с ограничени ресурси и срещу него бе цялата машина на Фрейзър. Според датите на смъртта, които носеше в джоба си, беше съвсем сигурен, че всичко ще приключи в най-скоро време, но не беше наясно как точно.

Лестър му бе дал последна възможност да поправи грешките си. Когато някоя мисия тръгнеше не по плана, Фрейзър разчиташе на единствения фактор, който можеше да го върне в релсите — на интелекта си. Беше се издигнал до шеф на охраната, защото го биваше в мисленето точно толкова, колкото и в действието. Повечето от наблюдателите бяха от възхваляваната военна полиция, свикнали да изпълняват заповеди и да осъществяват нечии чужди планове. Той бе повече от тях и по собствена преценка можеше да стане висш анализатор като Спенс или Кениън, стига да му понасяше работата на бюро.

Затова се посвети на успеха и му хрумна нещо странично. По инстинкт беше наредил на хората си в оперативния център на Зона 51 да филтрират стационарните и мобилните телефони на всички известни членове на Клуб 2027, всеки пенсионер, поддържал по-сериозен контакт с Хенри Спенс. Беше се досетил, че Спенс и Пайпър ще общуват с предплатени телефони, но съществуваше известен шанс да бъдат засечени с разширяване на кръга на следените.

Ключовият разговор не беше обработен веднага заради голямото количество материал. Когато го получи, Фрейзър още беше в Уайт Плейнс и се мъчеше да реши какво да прави. Аудиофайлът беше маркиран като особено важен и той го пусна по смартфона си.

— Дейн, Хенри Спенс се обажда, имаш ли минутка?

— За теб имам и две. Не познах номера. Как я караш?

— Все още мърдам и смятам да продължа да го правя поне още няколко дни! Обаждам се от предплатен телефон. Мисля, че всичко е наред, но все пак ще говоря по същество.

— Добре.

— Помниш ли историята с Шакълтън?

— Естествено.

— Уил Пайпър ми помага по един въпрос с две хиляди двайсет и седма. Отиде до Англия. Откри ги.

— Какво е открил?

— Отговорите. Разполагаме с всичко.

— Разкажи ми.

— Той ще ти разкаже. Искам да заредиш самолета си — аз плащам — и да го закараш на едно място. Фрейзър и неговите момчета са по петите му.

— Къде да го закарам?

— Бъди на общия терминал на летище „Уестчестър“ в Ню Йорк утре сутринта в два следобед. Той ще ти каже подробностите, но си вземи четката за зъби. Навит ли си?

— Папата католик ли е?

Фрейзър вече разполагаше с нов отдушник за натрупалата се ярост — Дейн Бентли. Бивш наблюдател, един от собствените му хора! Върховно предателство! Открай време наполовина харесваше и наполовина недолюбваше този тип. Трудно бе да не бъдеш привлечен от приветливата му страна, но Фрейзър винаги бе изпитвал подозрение към близките му отношения с работните пчелички. Така и не бе успял да го хване в някаква издънка, но подозрителността му държеше Бентли извън близкия му кръг.

Незабавно нареди на един от хората си да провери датата на смъртта му и когато я научи, остана разочарован.

В оперативния център направиха справка с базата данни на Федералната авиационна администрация, бързо откриха регистрацията на самолета на Бентли и не след дълго разполагаха с летателния му план — от Уайт Плейнс до Лакония, Ню Хемпшир, оттам до Кливланд, Охайо, Омаха, Небраска, Гранд Джънкшън, Колорадо, и Бърбанк, Калифорния, летище „Боб Хоуп“. Разполагаха също и с номера на предплатения телефон на Спенс, а това можеше да се окаже изключително полезно.

— Лос Анжелис — изръмжа Фрейзър, когато получи резултатите. — Връща се на местопрестъплението.

— Отива за флаш паметта, нали? — попита Декорсо.

Фрейзър кимна.

— Да си занасяме задниците в Ел Ей.

Уил бе изумен, че Дейн може да е толкова енергичен по това време от денонощието. Нощта бе добра за полети, с хубаво време по маршрута им, така че Дейн с радост насочи по-голямата част от вниманието си върху историята на Уил — увери го, че Спенс искал да я чуе.

Уил започна да разказва с надебелял от умора език. Дейн не бе високообразован човек, но се развълнува от участието на Шекспир и намери момента с Нострадамус за завладяващ. Никога не бе чувал за Жан Калвин, но не се засрами от дупките в познанието си. Слушаше като омагьосан историята за монасите писари и масовото им самоубийство, но бе съвсем прозаичен относно откровението Finis Dierum.