Андерш Моте - Тръпката

Какво да прави, по дяволите?

— Паспорта, благодаря!

Ченгето с най-много ленти на пагоните протегна ръка напред.

— Ъъъ… — HP погледна към изхода малко зад полицаите.

Ако си дадеше зор, можеше и да успее…

— Паспорта!

Полицаят хвана малката червена книжка, която HP все още стискаше в дланта си, и за секунда те останаха така — почти като при дърпане на въже. После HP отпусна хватката.

Ченгетата стояха рамо до рамо и нямаше никакъв шанс да се втурне между тях. Парапетът блокираше пътя му за бягство от дясната страна, а едва ли щеше да успее да ги заобиколи отляво. Трябваше да запази спокойствие, да изчака пролука…

Едното ченге прелистваше паспорта. HP усети как по челото му избива капка пот, после още една. Дръжката ма куфара лепнеше в ръката му.

— Елосе? — измърмори ченгето, което държеше паспорта, а другият се ухили.

По дяволите!

Беше разкрит, ченгетата знаеха кой е!

Дали трябваше просто любезно да подаде документа си за депортиране и да доприпка с тях до участъка?

Hell no!

Време беше да направи това, което правеше най-добре, да си плюе на петите!

Направи внимателна крачка встрани и потърси пролука.

Ченгетата се размърдаха и разстоянието между тях стана по-голямо.

По местата…!

Дупката се разшири още повече.

Готовиии…!

Ченгето шефче погледна към него с вдигнати вежди.

— Не обичаш ли хокей?

— К-к’во?

HP остана на пръсти с поглед, все още фиксиран върху пътя си за бягство.

— Ел-Хо-Се 40 40 Абревиатурата LHC на шведски се произнася Ел-Хо-Се, или както по-горе, в по-разговорен, слят вариант, елосе. — Б.пр. — Линшьопинг Хокей Клуб…?

Ченгетата се засмяха и си размениха погледи.

— Томас и аз сме от АИК — довечера играем с вас в Глобен 41 41 Спортна арена в Стокхолм и най-голямата сферична постройка в света. — Б.пр. . Първите срещу последните, може да се каже…

— Да, разбира се… — смотолеви HP, докато мозъкът му се опитваше да зацепи.

Полицаят му подаде паспорта.

— Добре дошъл у дома, Линшьопинг, и късмет! Ще ви трябва…

— Натъкнахме се на проблем…

— Аха — това не звучи добре. Колко голям?

— Още не знаем точно — в момента правим оценка на ситуацията. Но може да стане така, че отново да използваме услугите ви…

— Окей — почти очаквах нещо такова. Всъщност вече направих някои приготовления…

Тя отново го беше сънувала.

Мъжът на лентата.

Докато се изкачваше нагоре по стълбите на излизане от метрото, тя се мъчеше да си спомни за какво се отнасяше сънят, но подробностите, доста дразнещо, все оставаха малко извън обсега ѝ. Погледът беше единственото, което си спомняше. Онзи пронизващ черен поглед, който срещна в огледалото и който почти я остави без дъх. Беше го виждала и преди, много пъти. Но тогава бе принадлежал на съвсем различен мъж. Мъж, когото бе обичала — и мразела…

Но сега Даг беше мъртъв и тя бе продължила без него. Беше започнала нов много по-добър живот с някого, който не се държеше така зле с нея. Така че какво ѝ ставаше? Защо един напълно непознат мъж изведнъж се оказваше толкова интересен, че тя го сънуваше?

Без никакво предупреждение онова чувство отново я обзе и тя спря намясто на тротоара. Точно както в колата долу в Дарфур, когато се устремиха през пясъчния облак по-далеч от заплахата, светът сякаш се забави. Всеки детайл, всяко малко движение около нея изведнъж стана кристално ясно и само за десета от секундата ѝ се стори, че вижда нещо с крайчеца на окото си. Неясен силует, който се мярна между всички минувачи.

Но в същия миг, в който понечи да завърти главата си, светът се върна към нормалната си скорост, полезрението ѝ беше препречено и силуетът изчезна.

Тя изчака няколко секунди, после мина между две паркирани коли и бързо пресече улицата. Нищо, никакво движение.

Никой не я следваше, пък и всъщност кой би го правил?

Тя зави зад ъгъла и сви по малка странична уличка, където спря пред една врата.

За кратко се поколеба, после въведе кода и за всеки случай се огледа през рамо, преди да влезе.

Два етажа по-нагоре извади връзката ключове и отвори входната врата.

След като някой се бе опитал да подпали апартамента на Хенке, застрахователната компания не само беше платила разноските за ремонт на хола, но и за блиндирана врата, така че ако някой обикновен взломаджия искаше да влезе, щеше да му се наложи доста да се озори. И щеше да остане разочарован, защото жилището беше необитаемо.