Розамънд Лъптън - Сестра

— Разбирам колко ви е трудно да го приемете. Също така разбирам защо имате нужда да обвините някого другиго за смъртта й, но…

Прекъснах го, събрала смелост от сигурността си в теб.

— Познавам я откакто се е родила. Познавам я по-добре от всеки друг. Тя никога не би се самоубила.

Той отново ме погледна съчувствено; не му харесваше онова, което му предстоеше да ми каже.

— Не сте разбрали, когато бебето й е починало, нали?

Не можах да му отговоря, замаяна от удара му по една част от мен, която и без това вече беше наранена и крехка. Веднъж вече ми беше намекнал, че не сме били близки, но тогава това вървеше с положителното очакване, че си избягала някъде, без да ми кажеш. Да не сме близки, означаваше да си все още жива. Но този път нямаше такъв огромен залог.

— Купила е марки за въздушна поща тъкмо преди да умре, нали? От пощата на Ексибишън Роуд. Значи трябва да ми е писала.

— Пристигнало ли е писмо от нея?

Бях помолила един съсед ежедневно да проверява. Бях се обадила в местния пощенски клон и бях поискала да потърсят. Но нямаше нищо, а едно писмо със сигурност би трябвало вече да е пристигнало.

— Може би се е канела да ми пише, но са й попречили.

Усетих колко слабо прозвуча аргументът ми. Детектив Финбъро продължаваше да ме гледа съчувствено.

— Мисля, че Тес се е оказала в истински ад, когато детето й е починало — каза той. — А адът не е място, където някой би могъл да я последва. Дори вие.

Отидох в кухнята, „оттеглих се грубо“, както би казала мама, но моето не беше грубо оттегляне, а по-скоро абсолютно физическо отрицание на онова, което той ми казваше. Няколко минути по-късно чух как входната врата се хлопва. Не знаеха, че думите можеха да се прокрадват през лошо уплътнените ти прозорци.

Гласът на полицай Върнън беше тих.

— Това не беше ли малко…? — Потрепване, после пълно мълчание. Или може би аз не успях да чуя останалото.

После гласът на детектив Финбъро прозвуча тъжно и аз си помислих: „Колкото по-скоро приеме истината, толкова по-скоро ще разбере, че тя самата няма никаква вина“.

Но знаех истината, както я знам и сега: ние се обичаме; ние сме близки; ти никога не би отнела собствения си живот.

Минута по-късно полицай Върнън се върна обратно с твоята раница:

— Съжалявам, Биатрис. Исках да ти дам това.

Отворих раницата. Вътре бяха само портмонето ти с пътната, студентската и библиотечната карта — знаци за членство към едно общество с библиотеки, градски транспорт и колежи по изкуствата; а не общество, в което човек на двадесет и една години може да бъде убит в изоставена порутена тоалетна и открит чак след пет дни, след което да го обявят за самоубиец.

Скъсах подплатата, но не открих никакво писмо, попаднало случайно под нея.

Полицай Върнън седна на дивана до мен.

— Ето и това — тя извади една снимка от твърд картонен плик. Бях трогната от загрижеността й така, както бях трогната от начина, по който бе сгънала дрехите ти за възстановката. — Снимка на бебето й. Открихме я в джоба на палтото й.

Взех полароидната снимка. Не разбирах.

— Но бебето й е умряло.

Полицай Върнън кимна — като майка, тя усещаше нещата по-добре от мен:

— В този случай снимката е била дори още по-важна за нея.

В началото единственото, към което гледах, бяха ръцете ти, с които държеше бебето, твоите здрави и гладки китки. Лицето ти не се виждаше и аз не се осмелих да си го представя. Все още не се осмелявам.

Погледнах към него. Очите му бяха затворени, сякаш спеше. Веждите му бяха като едва забележими линии, нарисувани с молив, фино оформени и невероятно перфектни; лицето му никога не беше виждало нищо грозно, жестоко или сурово в този свят. Беше красив, Тес. Идеален.

Сега тази снимка е при мен. Нося я през цялото време.

Полицай Върнън изтри сълзите си, за да не капнат върху снимката. Съчувствието й беше неподправено. Чудех се дали някой толкова чувствителен към болките на другите би могъл да остане за дълго на работа в полицията. Опитвах се да мисля за нещо различно от бебето ти; за нещо различно от теб, докато го прегръщаше.

Веднага щом казвам на господин Райт за снимката, рязко се изправям и обяснявам, че трябва да отида до тоалетната. Влизам в дамската тоалетна и сълзите ми потичат в мига, в който затварям вратата зад гърба си. До мивките стои жена, може би някоя секретарка или адвокатка. Която и да е, тя е достатъчно дискретна, за да не каже нищо за сълзите ми, но докато излиза, ми се усмихва едва забележимо в жест на солидарност. Имам още много да ти казвам, но не искам да го казвам на господин Райт, затова докато седя тук и плача за Хавиер, ще ти разкажа следващата част.