Розамънд Лъптън - Сестра

Това потвърждаваше убеждението ми, че след срещата със Саймън не си излязла от парка.

— Аутопсията показва, че Тес е умряла от загуба на кръв в резултат от раните по ръцете й — продължи детективът. — Няма следи от съпротива. Няма причина да вярваме, че е замесен друг човек.

Отне ми малко време, докато схвана значението на думите му, сякаш ги превеждах от чужд език.

— Заключението на съдебния лекар е, че става въпрос за самоубийство — каза той.

— Не. Тес не би се самоубила.

Изражението на детектив Финбъро стана съчувствено:

— Сигурен съм, че при нормални обстоятелства бихте били права, но тук не можем да говорим за такива, нали? Тес е скърбяла, но е имала и постродилна…

Прекъснах го, разгневена, че се осмелява да ми обяснява постъпките ти, след като изобщо не те е познавал:

— Някога виждали ли сте някой да умира от кистозна фиброза? — попитах го. Той поклати отрицателно глава и тъкмо се канеше да отвърне нещо, когато аз продължих: — Гледахме как брат ни се опитва да си поеме дъх, но не можехме да му помогнем. Той упорито се опитваше да живее, но се удави в собствената си слуз, а ние нищо не можехме да направим. Когато сте гледали как някой, когото обичате, се бори с такова упорство, започвате да цените живота прекалено високо, за да го захвърлите с лека ръка.

— Както казах, сигурен съм, че при нормални обстоятелства…

— При каквито и да е обстоятелства.

Емоционалното ми нападение не разколеба сигурността му. Трябваше да го убедя с логика; мускулест, мъжки спор.

— Сигурно трябва да има някаква връзка със заплашителните телефонни обаждания?

— Психиатърът й ни каза, че най-вероятно всичко е било единствено в главата й.

Онемях:

— Какво?

— Каза ни, че е страдала от постродилна психоза.

— Телефонните обаждания са били продукт на въображението и сестра ми е била луда? Това ли твърдите сега?

— Биатрис…

— Преди ми казахте, че е страдала от постродилна депресия. Защо така внезапно променихте диагнозата на психоза?

Тонът му прозвуча много премерено на фона на огромния ми гняв.

— Наличните доказателства ни карат да вярваме, че това е по-вероятното.

— Но когато е съобщил за изчезването й, Еймиъс ви е казал, че обажданията са били истински, нали?

— Той всъщност никога не е бил пряк свидетел на някое от тях.

Помислих си дали да не му кажа, че когато пристигнах, телефонът ти беше изключен. Но това нищо не доказваше. Обажданията все така можеха да са халюцинации.

— Психиатърът на Тес ни каза, че постродилната психоза включва халюцинации и параноя — продължи детектив Финбъро. — За съжаление, много от пострадалите жени често мислят за самонараняване, а някои наистина го правят.

— Не и Тес.

— До тялото й е открит нож, Биатрис.

— Сега мислите, че е носила нож със себе си?

— Кухненски. Върху него открихме нейните отпечатъци.

— Какъв точно кухненски нож?

Не съм сигурна защо попитах, може би смътно си спомних някакъв семинар, който учеше по какъв начин задаващият въпроси може да установи контрол над разговора. След моментно колебание той отвърна:

— Десетсантиметров нож за обезкостяване, марка „Сабатие“.

Но аз чух единствено думата „Сабатие“, може би защото ме отвличаше от грозната жестокост на останалата част от описанието. Или може би думата „Сабатие“ привлече вниманието ми, защото беше абсурдно да се мисли, че може да си притежавала такъв нож?

— Тес не би могла да си позволи нож „Сабатие“.

Дали този разговор не се израждаше в някакъв фарс? Фалшив патос?

— Може да го е взела от някой приятел? — предположи детектив Финбъро. — Или да й е подарък от някого.

— Щеше да ми каже.

Съчувствието смекчи израза на съмнение по лицето му. Исках да го накарам да разбере, че споделяхме детайли от живота си, защото именно детайлите бяха нишките, които ни свързваха толкова близко една с друга. И ти щеше да се постараеш да ми споменеш за нож от марката „Сабатие“, защото този факт щеше да притежава рядката стойност на детайл от живота ти, директно свързан с моя — и двете щяхме да сме собственички на кухненски прибори от най-високо качество.

— Споделяхме най-дребните неща една с друга, мисля, че именно дреболиите бяха нещото, поради което бяхме толкова близки. И тя знаеше, че ще искам да чуя за нож „Сабатие“.

Да, знам, че не прозвуча убедително.

Гласът на детектив Финбъро беше изпълнен със съчувствие, но твърд, и аз за кратко се зачудих дали полицаите, подобно на родителите, вярват в поставянето на граници.