Дезмънд Багли - Капанът на свободата

— Готов съм повече от всякога.

— Добре — каза и замълча. — Няма да ме видите повече — като изключим момента, в който ще ми подадете кутийката утре. И го свършете добре, за бога!

— Какво има? — попитах. — Да не би да се страхувате?

Той не отговори нищо. Вместо това каза:

— Ще намерите един подарък за вас в хотела. Пазете го. — Той замълча отново. — Успех!

Аз казах:

— Предайте специални поздрави на мисис Смит.

Той се изкашля.

— Няма да го направя, сам знаете.

— Може би. Но все пак исках да опитам.

— Прав сте, но утре тя ще бъде вече в Швейцария. Ще й предам, когато я видя отново — каза той и затвори.

Върнах се в хотела, вдигнах малкото пакетче от бюрото и го развих. Подаръкът, за който ми говореше Макинтош, представляваше една кутия, в която лежеше оловна палка — облечена с гума и с хубава дръжка. Наистина ефектен, обезболяващ инструмент, макар и опасен. В кутията имаше и една бележка, която се състоеше от един-единствен ред печатен текст: «Достатъчно трудно, но не чак толкова.»

Тази вечер си легнах рано. Трябваше да върша работа на другия ден.

На следващата сутрин отидох в Сити, както отиват там бизнесмените, въпреки че не носех бомбе — «опората» на офиса — и вечния чадър. Бях там много по-рано от другите, тъй като първото разнасяне на пощата е преди обичайните часове, в които служителите идват на работа. Пристигнах в «Кидикар» с половин час преднина и веднага сложих кафеварката, за да мога спокойно да наблюдавам от прозореца. Продавачите на «Ледър Лейн» приготвяха сергиите си за през деня, а Макинтош все още го нямаше. Не се безпокоях за това. Би трябвало да е някъде наоколо — зорко следящ за появяването на пощальона.

Тъкмо бях привършил с първата чаша кафе, когато телефонът иззвъня. Макинтош каза кратко: «Идва.» Чу се щракване, когато затвори.

Явно пощальонът не беше отделял много време да развива мускулите на краката си и въобще на цялото тяло, тъй като имаше навика да се качва с асансьора до последния етаж и оттам да слиза пеша, явно мислейки, че да слизаш по стълбите е по-лесно, отколкото да ги изкачваш. Облякох палтото си и сложих шапката, като се ослушвах за звука на асансьора през леко открехнатата врата. Бяха изминали десет минути, когато го чух да се качва нагоре, и тогава излязох в коридора, притваряйки леко вратата на офиса, така че и най-лекото бутване да я отвори.

В сградата беше много тихо по това време и аз, като чух пощальона да слиза към втория етаж, се върнах на първия. Той беше на втория етаж, подмина офиса на «Бетси-Лу» и се отправи към другите офиси. Това беше всекидневният му маршрут, така че нямаше за какво да се притеснявам.

Тогава го чух да прави няколко крачки назад, действията му бяха придружени от ритмичния метален звук от пускането на писмата.

Появих се на стълбите тъкмо навреме и се запътих към офиса на «Кидикар», като се разминахме по коридора. Вгледах се в ръцете му, но нямаше никаква жълта кутийка.

— Добро утро — каза той. — Прекрасен ден, нали?

Той се отдалечи с бърза стъпка, а аз едва се дотътрих до офиса, като се престорих, че отварям вратата с ключ. Когато затворих след себе си, установих, че се бях изпотил леко. Не много, но достатъчно, за да докаже, че бях напрегнат. Беше нелепо — трябваше само да взема една малка кутийка от нищо неподозиращ мъж, което по принцип е най-лесното нещо в света и не е причина за безпокойство. Но напрежението се пораждаше от съдържанието на тази кутийка. Сто хиляди лири са пари, за които си струва да се рискува. Ситуацията е подобна на онази с мъжа, който върви уверено по тротоара без колебание, обаче когато този човек се намира на същия тротоар, но на сто стъпки височина, би се изпотил от страх. Отидох до прозореца и го отворих — не толкова за да вдъхна чист въздух, колкото да съобщя на Макинтош, че не е станало нищо. Погледнах надолу към «Ледър Лейн» и го видях да стои на уреченото място. Беше пред една сергия с домати и нервно ги опипваше. Той хвърли кратък поглед нагоре към прозореца, обърна се и бързо се отдалечи.

Запалих цигара и се заех да прегледам сутрешните вестници. Трябваше да почакам малко до второто разнасяне на пощата.

Два часа по-късно телефонът иззвъня отново.

— Пожелавам ви повече късмет този път — каза Макинтош и затвори.

Направих го така, както и преди — нямаше да ме затрудни, ако пощальонът беше друг. Чаках на площадката на първия етаж и се ослушвах напрегнато. Този път щеше да бъде по-трудно, тъй като в сградата имаше хора и не се знаеше дали щях да сваря пощальона сам в коридора. Ако това станеше, всичко би било много лесно, но ако се случеше да има някой друг, трябваше да грабна кутийката и да избягам.