Дезмънд Багли - Капанът на свободата

— Виждал съм такива неща на биоскопите и никога не съм мислел, че ще се случи с мен.

— Биоскопи ли? — попита той със съмнение в гласа.

— Това означава филм. Така наричаме киното в Южна Африка. Впрочем аз съм оттам. И не знам как бих могъл да ви помогна във вашето разследване, инспекторе. Аз съм просто един чужденец в очите на лондончани, а всъщност и за цяла Англия. Тук съм само от една седмица — даже и от по-малко.

— Ние знаем всичко това, мистър Риардън — каза меко Брънскил.

Значи те се бяха осведомили вече за мен. Бързо действаха тези момчета — винаги съм мислел, че английската полиция е прекрасна.

— Може ли да влезем, мистър Риардън? Все пак мисля, че ще можете да ни помогнете.

Пристъпих встрани и те влязоха.

— Влезте и седнете. Има само един стол, така че някой от вас ще трябва да седне на леглото. Можете да се съблечете.

— Не е необходимо — каза Брънскил. — Няма да останем дълго. Да ви представя сержант Джървис.

Джървис изглеждаше по-твърд орех от Брънскил. Докато Брънскил знаеше тънкостите на човешката психология и владееше до съвършенство онази привидна учтивост, на която учи зрелостта, то Джървис все още имаше трески за дялкане и беше просто едно младо твърдо ченге. Но по-опасният щеше да бъде Брънскил, защото щеше да действа хитро.

— Е, какво мога да направя за вас? — казах.

— Разследваме кражба на пакет от един пощальон на «Ледър Лейн» тази сутрин — каза Брънскил. — Какво можете да ми кажете за това, мистър Риардън?

— Къде е «Ледър Лейн»? Казах ви, че за първи път идвам в Лондон.

Брънскил и Джървис се спогледаха, след което погледнаха мен.

— Хайде, мистър Риардън — каза Брънскил. — Можете да кажете много повече.

— Имате досие в полицията — неочаквано изрече Джървис.

Това беше удар под пояса. Казах с горчивина:

— И вие, копелета, никога няма да позволите да го забравя. Да, наистина имам досие. Лежах осемнадесет месеца в централния затвор в Претория — осемнадесет месеца в каменноледения пандиз, но това беше отдавна. Оттогава не съм престъпвал закона.

— До тази сутрин може би — вметна Брънскил.

Погледнах го право в очите.

— Не ми играйте изтъркани номера. Казвайте какво съм извършил според вас, а аз съвсем искрено ще ви отговоря, че не е вярно.

— Много добре — измърмори Брънскил. — Не мислите ли, сержант?

Джървис издаде някакъв отвратителен гърлен звук и каза:

— Имате ли нещо против да претърсим стаята ви, Риардън?

— За сержанти се казвам мистър Риардън — казах. — Шефът ви има по-добри маниери от вас. И повече от сигурно е, че протестирам срещу това да претърсвате стаята ми, освен ако нямате заповед за обиск.

— О, да, имаме заповед за обиск — каза Брънскил спокойно. — Хайде, сержант. — Той извади някакъв документ от джоба си и го пъхна в ръката ми. — Мисля, че ще ви се стори редовен, мистър Риардън.

Дори не си направих труда да го погледна, а го метнах на масата и хвърлих поглед към Джървис, който щателно претърсваше стаята. Не откри нищо — просто нямаше какво да открие. Най-накрая се отказа, погледна към Брънскил и поклати глава. Брънскил се обърна към мен:

— Трябва да дойдете с мен в полицията.

Мълчах и дълго време не проговорих, след което казах:

— Е, да, но ще трябва да ме помолите.

— Имали сме комедиант тук, сър — каза Джървис и ме погледна с неприязън.

— Ако не ме помолите, няма да дойда — казах. — Ще трябва да ме арестувате, за да ме заведете в полицията.

Брънскил въздъхна.

— Много добре, мистър Риардън, арестувам ви като заподозрян за съучастник в нападението срещу пощальона на «Ледър Лейн», около девет и половина тази сутрин. Така харесва ли ви?

— Става — отвърнах аз. — Да вървим.

— О, щях да забравя — каза той. — Всичко, което кажете, може да се използва срещу вас.

— Знам закона — казах аз, — даже твърде добре.

— Сигурен съм — отвърна той меко.

Очаквах да ме заведат в Скотланд Ярд, но в крайна сметка се озовах в едно малко полицейско управление. Не знаех къде се намира, защото не познавах добре Лондон. Сложиха ме в една немебелирана стая, където имаше само чамова маса и два разкривени стола. Миришеше така, както във всички полицейски участъци по света. Седнах на единия от столовете и запуших цигара след цигара. Едно униформено ченге, което стоеше с гръб към вратата и изглеждаше странно в своята униформа, ме пазеше.

Измина около час и половина, преди да дойдат да ме разпитват, и онова упорито момче Джървис беше този, който започна атаката. Той влезе в стаята и с властно движение отпрати униформеното ченге, което бързо се изпари, след което Джървис седна от другата страна на масата и ме изгледа продължително, без да говори. Пренебрегвах го съвсем явно, дори не го поглеждах, и той беше този, който наруши мълчанието: