Дезмънд Багли - Капанът на свободата

Потръпнах леко. Макинтош навлизаше в същината на въпроса.

— Добре — каза той рязко, — ще ви изложа плана. Знам кога ще изпращат диаманти и къде ще бъдат изпратени — имам адреса. И най-важното — знам безпогрешно как ще бъдат опаковани. Всичко, което трябва да направите, е да чакате близо до мястото, където ще бъдат получени диамантите. Пощальонът ще дойде там с проклетия колет в ръка. И тази малка кутийка ще съдържа сто и двадесет хиляди лири под формата на необработени камъни, които вие ще вземете от него.

— Как научихте всичко това? — попитах с любопитство.

— Не съм го открил аз, а мисис Смит. Всичко това е нейна идея. Тя направи предложението и всички необходими проучвания. Точно как е открила всичко, не ви засяга.

Погледнах я с подновен интерес и открих, че очите й са зелени. В тях играеха весели пламъчета, а устните й бяха извити в закачлива усмивка, която изчезна, когато каза спокойно:

— Трябва да има възможно най-малко насилие, мистър Риардън.

— Да — съгласи се Макинтош, — колкото по-малко е насилието, толкова по-големи шансове имате да се измъкнете. Не вярвам в ползата от насилието — противопоказно е за работата. Добре е да го имате предвид.

— Но пощальонът няма да ми даде кутийката доброволно и ще трябва да я взема насила.

Макинтош показа зъбите си в свирепа усмивка:

— Така постъпката ви ще бъде окачествена като грабеж с насилие, ако ви хванат. Съдиите на Нейно величество са доста строги за тези неща, особено когато се отнася за такава голяма сума. Ще бъдете щастливец, ако се отървете с десет годинки.

— Да — произнесох замислено и му отговорих със същата усмивка.

— Но ние няма да се оставим да ни хванат така лесно. Планът е следният: аз ще бъда наблизо, ще ми подадете диамантите и ще продължите да вървите. Камъните ще бъдат извън страната три часа след това. Мисис Смит, ще ни запознаете ли с въпроса за банката?

Тя отвори една папка и извади формуляр, който плъзна по бюрото.

— Попълнете това — каза.

Беше молба за откриване на банкова сметка в цюрихска банка.

Мисис Смит каза:

— Британските политици може и да не харесват швейцарските банкери, но те идват тъкмо на място, когато имат нужда от тях. Вашият номер е доста дълъг — напишете го изцяло с думи в тази колонка.

Пръстите й лежаха на формуляра, така че аз написах номера на мястото, което тя посочи. Тя каза:

— Този номер, написан върху чек за тази банка на мястото на подписа, може да ви отпусне всякакво количество пари в размер до четиридесет хиляди лири стерлинги или под формата на всякаква валута, която желаете.

— Естествено, най-напред трябва да вземете диамантите.

Изгледах ги втренчено.

— Вие вземате две трети.

— Аз изготвих плана — каза мисис Смит хладно.

Макинтош се озъби като гладна акула:

— Тя има скъпи вкусове.

— Не се и съмнявам — казах. — Бихте ли ми препоръчали в такъв случай някой хубав ресторант — все пак нали не познавам Лондон толкова добре.

Тя тъкмо щеше да отговори, когато Макинтош каза остро:

— Не сте тук, за да се забавлявате с персонала ми, Риардън. Не би било разумно да ни виждат заедно. Може би, когато всичко свърши, бихме могли да вечеряме тримата заедно.

— Благодаря — отвърнах студено.

Той надраска нещо на едно листче.

— Предлагам, след като се наобядвате, да огледате мястото — давам ви адреса. — Той бутна листчето към мен, след което каза: — А това е адресът на моя шивач. И не ги обърквайте, той е добър човек и би било пагубно.

Обядвах в «Петела» на Флийт стрийт, след което се захванах да търся адреса, който ми беше дал Макинтош. Разбира се, тръгнах в погрешна посока — Лондон е най-ужасното място, което един чужденец би избрал да обикаля. Не исках да вземам такси, защото винаги изработвам нещата много внимателно, дори твърде внимателно. И затова именно имах такъв успех. Както и да е, преди да открия, че се движа в грешна посока, се намерих на една улица, която се казваше «Луджейт хил», и докато търсех пътя към Холбърн, минах покрай Централния наказателен съд. Знаех, че е Централният съд, защото го пишеше, и това ме озадачи, защото винаги съм мислел, че се казва «Стария Бейли». Познах го по златната фигура на правосъдието на покрива. Дори един южноафриканец би го познал — и ние гледаме филми на Едгар Ластгартен.

Беше много интересно, но аз не бях там като турист, така че изпуснах възможността да вляза и да видя дали се гледа някакво дело. Вместо това забързах към «Ледър Лейн» зад магазина «Гемидж» и открих един уличен пазар, на който продаваха всякакви джунджурии, поставени на ръчни колички. Гледката не ми се понрави особено — трудно е да се измъкнеш бързо в гъста тълпа. А аз трябваше да съм сто процента сигурен, че няма да се вдигне врява, което означаваше, че трябва да фрасна пощальона доста силничко. Започна да ми дожалява за него.