Дезмънд Багли - Капанът на свободата

Макинтош раздразнено цъкна с език.

— Той не мисли, нали, мисис Смит? Кажете му.

— Размерите или липсата на такива — каза тя тихо.

Макинтош протегна ръката си досами лицето ми и сви пръстите си в юмрук.

— Можеш да държиш цяло състояние в ръката си и никой да не подозира. Можеш да сложиш в кибритена кутийка диаманти на стойност сто хиляди лири. Тогава какво ще получите?

— Вие кажете.

— Ще имате един колет, Риардън, пакет. Нещо, което може да бъде увито в кафява хартия, върху която има достатъчно място за адрес и за пощенска марка. Предмет, който може да влезе в пощенска кутия.

Аз се облещих.

— Изпращат диамантите по пощата?

— Защо не? Пощенската система е доста добър начин за транспорт, а и е сигурно средство — много рядко нещо се губи. Застрахователните компании са склонни да залагат доста големи суми на изпълнителността на пощенската служба, а те знаят какво правят. Това е работа на статистиката, знаете. — Той си играеше с кибритената кутийка. — Едно време куриери разнасяли пощата, което имало много недостатъци, защото били длъжни да занесат колета с диамантите и да го предадат на получателя на ръка. Тази система се оказа неудобна по много причини. Една от тях е, че престъпниците запомняли разносвачите и някои от тях бивали безмилостно пребивани. Друга причина е, че все пак куриерът е човек и лесно би могъл да бъде подкупен. Така броят на хората, на които можело да се разчита, намалявал и системата като цяло не била сигурна.

Погледнете съвременната пощенска система — каза той ентусиазирано. — Попадне ли веднъж колетът в търбуха на пощенската станция, дори и Господ не може да го измъкне, докато не стигне местоназначението си. А защо е така? Защото никой не знае точно къде, за бога, е. Той е един от милионите колети, които минават оттам, и намирането му ще бъде не търсене на игла в купа сено, а дори и по-трудно. Следите ли мисълта ми?

Кимнах.

— Звучи съвсем логично.

— И то е. Мисис Смит извърши всички необходими проучвания. Тя е много умно момиче — той махна с ръка апатично. — Продължете вие, мисис Смит.

Тя каза хладно:

— Веднъж статистиците от застрахователната агенция на пощенската служба прегледаха данните за загубите и откриха, че такива почти няма и че са взети строги предохранителни мерки. Първо камъните се изпращат в различни по размери и форма колети — от кибритена кутийка до големи сандъци. Колетите са с различни фирмени етикети — често с търговската марка на известна фирма, за да заблудят крадците. Най-важното е, че предназначението е неизвестно. Има няколко временни адреса, на които се получават колетите и които нямат нищо общо с диамантената промишленост, за която се изпращат; също така те никога не използват един и същи адрес.

— Много интересно — казах. — А как ще открием къде точно са?

Макинтош се облегна назад и сключи пръстите си.

— Да вземем един пощальон, който върви по улицата — позната гледка, нали? Той носи със себе си диаманти на стойност сто хиляди лири, но интересното е, че нито той, нито някой друг знае за това. Дори получателят, който с нетърпение очаква диамантите, не знае кога точно ще пристигнат, защото пощата не гарантира доставка по определено време — факт, доста различен от рекламата им за първокласни пощенски услуги. Колетите с диаманти се доставят с обикновена поща. Не се допуска глупостта да се изпращат със специална поща, което би породило съмнения и би улеснило откриването на ценния пакет.

Казах бавно:

— Струва ми се, че си поставяте неизпълнима задача, но сигурно имате нещо предвид. Окей, приемам.

— Занимавали ли сте се някога с фотография?

Потиснах желанието си да избухна. Този човек повече от всеки друг имаше способността да говори със заобикалки. В Йоханесбург беше същият — не говореше направо повече от две минути.

— Щраквал съм от време на време по някоя снимка — отвърнах с плътен глас.

— Цветни или черно-бели?

— И двете.

Макинтош изглеждаше доволен.

— Когато правите цветни снимки — по-точно диапозитиви — и когато ги дадете за проявяване, какво получавате?

Погледнах умоляващо към мисис Смит и въздъхнах:

— Малки кадри със снимки върху тях — замълчах и добавих, — заградени в картонени рамки.

— Какво друго получавате?

— Нищо.

Той размаха пръст заканително.

— Получавате и още как. Получавате онази жълта кутийка, в която обикновено се слагат. Да, струва ми се, че беше на «Кодак». Ако видите човек, носещ такава кутийка, ще я познаете дори да сте на отсрещния тротоар и ще си кажете: «Този човек носи диапозитиви на „Кодак“».