Богомил Райнов - Тайфуни с нежни имена

От вътрешността се раздава обичайният встъпителен тропот, сетне вратата се отваря и на прага застава нисък възрастен мъж по халат, с голяма глава върху тънка птича шия. Домакинът ме поглежда бегло и аз разбирам, че ме е познал. Което не му пречи да запита:

— Какво обичате?

— Господин Георг Рос?

Старецът кима.

— Бих искал да знам тук ли се премести фирмата „Вулкан“?

— Да, от два месеца вече. Заповядайте…

Паролата сега е друга, но човекът е същият. Той така се е мумифицирал от годините, че няма начин да не бъде същият до края на дните си. Минавам през познатия ми мрачен вестибюл и се озовавам в също познатата ми гостна със старинни мебели, чийто стил така и не узнах, и с огромното огледало над камината, потъмняло и зелено като застояла вода.

— Можем да изпием по чашка кафе — предлага любезно домакинът. — Прислужницата ми идва чак в десет.

— Надявам се, че е все същата.

— Да, същата, жива и здрава. Какво чудно, щом даже аз съм още жив.

— Не виждам причини за обратното.

— Да, наистина: никакви. Когато няма никакъв смисъл да живееш, тогава обикновено живееш до дълбока старост.

— Не е хубаво да се клеветите — възразявам. — Нима безпокойството, което ви причинявам, не говори за нещо смислено?

— Говори за дреболии.

Той маха небрежно с ръка и тръгва за кафето, но аз извиквам подире му:

— Бих искал да знам дали господин Чезаре не е оставил някаква оферта за мене…

— Оставил е — промърморва домакинът. — Само че аз пък съм оставил кафеника на печката.

Усещам как на гърдите ми поолеква и дори ми се струва, че мрачната гостна изведнъж става някак по-светла, сякаш есенното слънце е надзърнало за миг през прозореца.

Едва когато кафето бива донесено, налято в тънките порцеланови чашки и изпито, старецът наново се отправя оттатък и подир продължително тропане и разместване на мебели ми донася мнимата оферта на несъществуващия Чезаре. Разпечатвам плика, прочитам внимателно посланието, сетне за всеки случай наново го прочитам и едва подир туй драсвам клечка, запалвам го и дочаквам пред камината да се превърне в пепел.

Писмото на Белев гласи:

„Лицето, което живее под самоличността на Андрей Горанов, е същото, известно от срещата на Цанев в Мюнхен. До тоя момент не съм успял да го идентифицирам. От самия Горанов няма никаква следа. В същата къща живее и емигрантът Лазар Пенев, работил известно време в радиостанцията «Свободна Европа».

Човекът, представящ се за Горанов, няма контакти с никакви други хора, поне откакто го наблюдавам. Предпазлив, подозрителен, почти не излиза. Ако поддържа някакви връзки, това вероятно става чрез Пенев, който често отива в града.

Съществува известна възможност Пенев да ме е забелязал при моята предишна мисия в Мюнхен. Затова винаги съм се старал да го следя по-отдалече. Вчера обаче той ме видя, когато се движех подире му. Не разбрах дали ме е познал. За всеки случай засега прекъсвам наблюдението над него и оставям за сведение настоящата справка.“

Додето гледам разсеяно как посланието се превръща в пепел, чувам гласа на домакина:

— Мога ли да ви помогна с още нещо?

— Да. С хартия и плик.

Моето писмо е още по-късо:

„Опит за ликвидиране на Б. Намира се в Общинската болница, Лозана. Предлагам да се мине към варианта делта.“

Запечатвам плика по установения способ и го подавам на господин Рос:

— Ще ви бъда много задължен, ако намерите начин още преди обед да се свържете с брата на Чезаре.

— Няма начин — разтваря съкрушено ръце старецът. — Днес не е денят. Денят е утре.

Добре все пак, че денят е утре, а не следващата седмица. Но какво да се прави. Домакинът не е радист, а само една скромна пощенска кутия. Една скромна и вече много стара пощенска кутия, но която все още е полезна, макар да твърди, че няма никакъв смисъл да живее повече.

— Надявам се, че вашите работи не вървят много зле? — запитва съчувствено домакинът.

Той няма никаква представа какви точно са „нашите работи“ и не изпитва никакво любопитство към тях, ала все пак в погледа му се долавя сянка на безпокойство. Безпокойство не за себе си, а за този непознат човек, хлътнал неканен в тоя тих дом, за да получава и връчва писма с неизвестно предназначение.

— Нищо фатално — отвръщам. — Нашите работи рядко вървят като по часовник. Дори и в страната на часовниците.

Сетне му подавам ръка и побързвам да го освободя от присъствието си.

Отново съм сред тоя тесен улей, наречен Гранд рю, но сега за щастие се движа надолу по стръмнината и с гръб към пронизващия вятър.