Богомил Райнов - Умирай само в краен случай

— Това е вярно, че нямам особен вкус към песните. За сметка на туй пък певиците и най-вече една от тях…

— Мълчете там, лъжец такъв!… — смъмря ме Линда, като смъква хавлията, за да се заеме с това тежко всекидневно женско бреме — обличането.

Когато малко по-късно излизаме, дъждът вече е престанал. Увлечени от вятъра, над главите ни бързат ниски мокри облаци, за да отидат да повалят другаде. Пресичаме Чаринг крос и се отправяме към Пикадили.

— Кажете, Питър, щом ревността на Райт е само една лъжа, тогава за какво е искал да ви премахне? — запитва дамата.

— Ревността на Райт съвсем не е лъжа — отвръщам. — Само че това е ревност от служебен характер.

— Вие се каните да го изместите?

— Нямам подобни амбиции. Но какво да правя, когато в момента аз съм по-нужен на Дрейк от Райт и той предпочита да обсъжда нещата не с Райт, а с мене.

Тя не казва нищо и ние известно време крачим мълчаливо по мокрия асфалт на Шефтсбъри авеню. Додето мис Грей отново взима думата:

— Досега никога не съм ви питала и, разбира се, ако искате можете да не ми отговаряте, обаче вие наистина ли мислите да се свържете за цял живот с тоя ужасен човек, Питър?

— О, „за цял живот“! Оставете тия големи думи, Линда. Какво значи това „за цял живот“? И изобщо защо да се занимаваме с утрешния ден, когато вие сама знаете, че утрето е съвсем несигурна работа.

Тя не отговаря. Или по-точно отговаря едва когато стигаме до Пикадили съркъс:

— Не, наистина не мога да ви разбера. Вие сте се натикали в тоя квартал, сякаш сте решили да се самоубиете, но с амбицията да придадете на самоубийството си изгледа на случайна злополука. Не, честна дума, съвсем не ви разбирам, Питър.

Когато на следната заран бивам извикан от шефа, оказва се, че той се е нагърбил с една доста хуманна и изцяло помирителна мисия:

— Трябва да изгладим отношенията между вас и Райт, драги — обявява Дрейк. — Знам, че хората освен служебните съображения имат право и на лични, но не желая едните да пречат на другите.

— Що се отнася до мен, аз нямам нищо против вашия секретар — бързам да го осведомя. — Особено при положение, че престане да си блъска главата над проблема по кой начин да скъси живота ми.

— За това не се безпокойте — изръмжава шефът. — Този проблем няма повече да го занимава. И драго ми е да установя, че не сте злопаметен. Вие сте като мен, Питър: принципен сте, но не сте злопаметен.

Той се измъква иззад бюрото, за да направи традиционната визита на куртоазия на подвижното барче, налива две почти равни дози в две цилиндрични чаши, спуска в едната и в другата кубчетата лед, които улавя направо с късите си пълни пръсти, и предлага да пием за добрите отношения в предприятието. Сетне поглежда часовника си и промърморва:

— Къде, по дяволите, потъна тоя Ал? Още преди половин час го изпратих да повика Райт.

Сетне отива до бюрото и натиска невидимия звънец. Никакъв отклик.

— И Боб не се обажда — установява с досада Дрейк. — Я слезте, ако обичате, и му кажете да дойде веднага. Нали знаете къде му е кантората: там, в зимника, дето на времето лекувахте нервите си.

Изпълнявам нареждането и се спускам в зимника. Коридорът е тъмен, ала под вратата на помещението, в което, според израза на шефа, някога лекувах нервите си, се процежда светлина. Правя няколко крачки, натискам ръчката и влизам. И както влизам, нещо внезапно се срутва отгоре ми. Нещо много тежко и много силно ухаещо на люляков парфюм.

Когато се окопитвам от изненадата и поглеждам в нозете си, дето се е строполил ненадейно връхлетелият ме денк, откривам, че той не е нищо друго, освен бездиханното тяло на погребалния агент Джо Райт, комуто очевидно предстои да присъствува на едно последно погребение — неговото собствено. Този път няма кръв. Всичко е извършено съвсем икономично и така, че да не се цапа безупречният черен костюм на потърпевшия. Ако се съди по моравите кръгове върху врата на жертвата, смъртта е последвала в резултат на удушване с кърпа или въже.

Аз, разбира се, не съм съдебен лекар и подобни подробности не ме интересуват, тъй че предпочитам да напусна възможно по-бързо злокобния килер, като не забравям за всеки случай да забърша с кърпа отпечатъците от пръстите си върху бравата.

— Не успях да намеря Боб — съобщавам на шефа, когато отново се озовавам в кабинета със спуснатите завеси. — Затуй пък открих самия Райт. Няма му нищо, освен дето е малко умрял. Което, разбира се, ви е известно.