Богомил Райнов - Умирай само в краен случай

— Престанете с тия гробарски сравнения, моля ви.

— Не допусках, че сте толкова чувствителна.

— Защо не допускате? Защото си вадя хляба в оня квартал? Защото се движа сред ония типове? Защото шеф ми е такъв като Дрейк?

— Ами, горе-долу…

— А вие, вие какво търсите там? И кой е шефът ви?

— Шшшт! — произнасям полугласно, понеже тя излишно е повишила тон. — За мене няма друг изход, не разбирате ли? А жена като вас би могла навярно да си намери някое по-чисто място.

— Чисто място ли? — засмива се тя. — Чистите места са за привилегированите, драги мой. Чистите места са там, отвъд затворените врати.

— Добре, съгласен съм. Само се успокойте.

Ала тя вече се е овладяла и казва с друг тон:

— Съвсем спокойна съм, не се тревожете. Единственото, което ме безпокоеше, бе олющената кожа, но сега и това е наред.

Линда отново се обръща към огледалото и вдига поплинената нощница до нивото на допустимото:

— Наред е, нали?

Приближавам, съвсем против волята си, и съвсем против волята си признавам:

— Наред е, да.

Тая жена има такива бедра…

— Вие сте по-скоро скъп на комплименти — забелязва тя.

— Какво значение имат думите — промърморвам, като се сещам, че съм се зарекъл да не й правя комплименти.

— Никакво. Освен че изразяват нещо.

— Ако дойде ред да се изразяваме, мисля, че ще намеря начина…

— Кой начин, Питър?

— Друг път ще ви кажа.

— Кога? Утре? Но утре вече няма да сме тук.

Тя е права, разбира се, защото днес е наистина последният ни ден.

— Да, да, вашата песен… — избъбрям, като се опитвам да насоча погледа си към синьото родно море и в същото време усещам да ме притегля тоя властен магнит — синьо-зелените очи на жената.

— Моята песен? — запитва Линда. — Толкова ли сте сигурен, че тя не е и вашата? Толкова ли сте сигурен в своето утре, Питър?

Тя е набарала най-сетне слабото ми място, тая хубавица с кадифен глас и железен инат. Защото ако има нещо, в което да не съм сигурен, то е именно моето утре. Да не говорим изобщо за другиден.

И после, едно приятелско същество сред зверилницата на оня квартал, това съвсем не е за изхвърляне, казвам си за служебно оправдание.

— Е, Питър, за какво толкова се замислихте? За вашето утре ли? — любопитствува жената.

— Именно.

— И докъде стигнахте?

— До никъде — признавам. — Тия ваши очи просто ми пречат да се съсредоточа.

И с отчаяния жест на давещия се, който се хваща за сламката, аз обгръщам снагата й, която — между нас казано — е достатъчно щедра и добре очертана, за да бъде сравнявана с някаква сламка.

— … Вие си позволявате подобни волности с една почти непозната, дяволски упорита и високомерна жена? — учудва се Линда, когато прекъсва най-сетне целувката, за да си поеме дъх.

— Ако почна да се церемоня и със собствената си съпруга… — промърморвам и наново я прегръщам.

Пътуването назад минава без произшествия.

— Това странно пътуване… — казва като на себе си Линда, когато слизаме на летището и се отправяме към граничния контрол.

— Защо „странно“?

— Ами защото започна тъй зле и после стана още по-зле, за да свърши накрая като приказка.

— Има различни приказки — забелязвам.

— Тази беше от най-хубавите. И, уви, от най-късите.

И когато се нареждаме на опашката пред гишето, добавя:

— И това е краят.

Естествено, че е краят. И ако не сме го осъзнали напълно, налага се да го осъзнаем още щом се настаняваме в джагуара на Дрейк и потегляме и, разбира се, вече мълчим, защото тук е шофьорът и защото хладната атмосфера на тоя град постепенно ни обгръща и защото мислите ни се насочват към оня квартал и към оня човек, пред когото след малко ще трябва да се явим на отчет.

— Е, как са младоженците? — ухилва се Дрейк, когато влизаме в кабинета със спуснатите пердета.

— Скучаят, мистър — промърморвам. — Вие знаете, че законният брак не е като свободната любов.

— Чувал съм подобно нещо, но нямам лични впечатления — признава шефът, като се измъква иззад бюрото и се насочва към оня специфичен мебел, добре гарниран с бутилки. — Ако трябва да се ровя в биографията си, аз, Питър, никога не съм вкусил семейното щастие. Работа, работа и работа — такъв е целият живот на стария Дрейк.

При тия думи той си налива четвърт чаша скоч, като прибавя за декорация и две кубчета лед. Сетне, макар и с малко закъснение, се сеща, че в кабинета има дама:

— А вие, Линда?

— Благодаря, предпочитам да се въздържа.