Богомил Райнов - Умирай само в краен случай

Една от трите врати на първия етаж наистина е означена с малка месингова табелка Холис-фото. Отключвам и влизам в тъмно антре, а оттам прониквам в друго, също тъй тъмно помещение, понеже и двата прозореца са задънени с дъски. Напипвам електрическия бутон и от потона лумва обилна светлина. Точно срещу мене се намира втори вход с черна завеса, водещ навярно към фотографското ателие. Но това е подробност, която в момента не ме занимава. И единственото, което ме занимава, е човекът, проснат на пода и захлупил лице в локва кръв.

Приближавам, навеждам се и оглеждам мястото около трупа, с надеждата да открия някакво писмо или бележчица. Не откривам нищо. Писмото, ако съществува такова, навярно е в джоба на убития. Само че той е легнал тъкмо върху джобовете си. В тия сини дочени дрехи на американските говедари джобовете са винаги отпред. Навеждам се още малко. Грешка няма: мъртвецът е самият Майк.

В тоя миг ми се струва да долавям иззад черното перде на насрещния вход съвсем лек шум. Долавям или си въобразявам, че долавям, все едно, необходимо е час по-скоро да изчезна от това място. Когато в квартала има двама български пришелци и когато единият от тях е убит, мисълта на полицията твърде лесно може да се насочи към другия.

Поемам обратния път, като не забравям да избърша с носна кърпа електрическия бутон и дръжките на вратата.

Пет минути по-късно, когато вече се движа по оживената улица към Дрейк-стрийт, едва не се блъсвам в слаб мъж с черен костюм и черно бомбе.

— Мистър Хигинс…

Мъжът ме гледа втренчено, обаче в погледа му се чете не толкова заплаха, колкото укор:

— Вие бяхте ми обещали нещо — напомня той, разбрал, че голият поглед, дори и красноречив, не върши работа.

— Да, защото нямах паспорт. Но сега вече имам.

— Ще ви затрудня ли прекалено, ако помоля да го покажете?

— Съвсем не — успокоявам го и подавам документа.

Мистър Хигинс го разглежда грижливо, бих казал дори с педантична дребнавост, обаче неоспоримата очевидност го заставя да призная, че всичко е в ред и да ми върне паспорта.

— Жалко — промърморва той. — Отново останах без помощник.

И добавя сякаш на себе си:

— Трудно, много трудно се работи по тия места…

Намирам Дрейк все тъй седнал зад бюрото си и все още сам.

— А, вие вече се върнахте?… — приветствува ме той. — Къде е писмото?

— Какво писмо?… — избъбрям. — Там е само Майк. И то — мъртъв.

— Значи, аз ви пращам за едно, а вие свършвате друго, хитрец такъв! — заканва ми се шеговито с пръст шефът.

— Не ми е ясно какво искате да кажете.

— Може би не ви е ясно и че сте го убили?

— Но нима вие…

— Какво „аз“? — прекъсва ме Дрейк. — Аз наистина ви подхвърлих, че не е зле да си отмъстите за побоя, но съвсем не съм допускал, че ще го направите така драстично. Вие малко прекалихте, Питър!

— Обаче това убийство съвсем не е моя работа.

— Фактите говорят друго — възразява червенокосият, като вади от чекмеджето някаква снимка и ми я подава.

Доста красноречива снимка. И вероятно съвсем скоро извадена от полароида. Питър наведен над трупа на Майк в същата оная стая. Сподавям неприятната си изненада и подхвърлям пренебрежително:

— Фалшификацията наистина е налице. Но не вярвам да има особена тежест като улика. Знаете, че дори не разполагам с пистолет.

— Пистолетът при нужда също може да бъде намерен — бърза да ме успокои шефът. — И то добре гарниран с пръстовите ви отпечатъци. Изобщо не знам откъде е у вас тоя навик да хвърляте пистолети през прозорците, за да попадат в ръцете на странични хора. Във всеки случай сега вече оръжието е на сигурно място.

— Чудесно — отвръщам с въздишка на примирение, като се отпускам в креслото. — Да допуснем, че инсценировката ви е образцова. Но за какво ви е тя?

— В момента — за нищо, Питър. Обаче човек никога не знае… Когато разполагаш с известни улики срещу някои хора, тогава и с по-голямо основание можеш да се доверяваш на тия хора. Доверието е хубаво нещо наистина, но само когато не е сляпо.

Той отдръпва погледа на сините си очички от мене, за да го насочи към кристалния полилей.

— Вие, ако се не лъжа, пак сте имали малка беседа с Хигинс…

— Поиска да провери паспорта ми.

— И нищо друго?

— Вие просто се развличате с мене, мистър. Като че ли Хигинс не е ваш човек.

— Хигинс наистина е мой човек — отвръща шефът и свежда очи към пълните си пръсти, за да установи, че те леко потрепват върху бюрото. — Само че той е и човек на полицията. А когато служиш на двама господари…