Богомил Райнов - Ченге втора употреба

— Разбирам амбицията ви да доведете до добър край благородната си мисия… — забелязва Контрола.

— Нека не използваме такива силни думи — забелязвам и аз. — Ставаше въпрос просто да се върне на държавата малка част от незаконно придобитото. Отлично знам, че дори това да стане, тази ограбена и съсипана страна едва ли ще се възроди от руините си.

— Разбирам — повтаря събеседникът ми. — Мечтаете за едно малко възмездие. Очевидно ние с вас двамата сънуваме еднакви сънища. Само че аз мечтая не за малко, а за грандиозно възмездие над всички грабители и бандити. Нали онзи с брадичката някога беше казал, че трябва да се мечтае.

Неделен ден. Поради което в градинката с нас е и Борислав. Една добра възможност за Алата да вдъхне малко повече бодрост у приятеля ми, внушавайки му, че животът не е толкова лош.

— Не искам да бъда криво разбран — пояснява Алата. — Не говоря за днешния живот, дето ни е халосал като дървен чук по главите, а за живота в минало време.

— Като дървен чук ли? — любопитства Борислав. — Защо пък дървен?

— Имам предвид чука, с който навремето халосваха говедото, преди да му теглят ножа.

— Щом имаш предвид говедото, напълно прав си — съгласява се Борислав. — По-големи говеда от нас едва ли са съществували.

— Ти пак разглеждаш нещата откъм лошата страна. В момента наистина и ти, и Емил, не сте за завиждане. Но онова, което сте получили от живота никой не може да ви го отнеме. Живели сте сред културни хора…

— Имаше и такива.

— Движели сте се из големите градове.

— Селата и кърищата бяха за разведката на военните, когато предстояха маневри.

— Посещавали сте прочутите опери…

— Опери ли?

— Абе дишали сте въздуха на цивилизацията, докато ние тука дивеехме.

— Кажи го това на Емил, не на мене — предлага Борислав. — Той тъкмо сега си пише мемоарите.

И към мене:

— Запиши си Емиле, да не забравиш да драснеш някой ред и за оперите.

— Ще драсна — съгласявам се. — Въпреки че аз Моцарт го слушах най-вече в Залцбург.

Макар да е подхванал разговора, за да вдъхне бодрост на Борислав, Алата бързо забравя за благородното си намерение, и започва по навик да попържа и настоящето, и миналото. Не следя твърде внимателно монолога му. Долавям само отделни фрагменти:

— Великата френска… Великата Октомврийска… Все велики, пък никоя от тях не е победила. Кажете ми поне една революция, дето да е победила.

— Емил ще ти каже. Той е по историческите справки.

— Ти пък ми посочи поне една репресия, дето да е възтържествувала, ама докрай. — отговарям.

— Сега говоря за революциите.

— Аз пък ти говоря за контрареволюциите.

— Тогава какъв е изводът? — пита наново Алата.

— Изводът е, да му мислят онези, дето сега са на власт. Защото на тях им предстои да паднат.

— Виж как бързо го решихте въпроса — обажда се и Борислав. — Хората векове наред умуват за философията на историята, а вие — раз, два, между две кафета, и готово.

— Не съвсем — отвръща му Алата. — Последната дума ти ще я кажеш. Бас давам, че ще е нещо погребално.

— Последната дума, ако си чувал, я произнася Времето. И не е нито погребална, нито сватбарска, Ала. Последната дума е, че и тия и ония ще падат и ще стават, ще се анатемосват и ще се трепят, докато някой ден всички вкупом се преселят в космоса, без разтакане и без билети за връщане.

— Така си и знаех — кима Алата. — От някое време насам това ти е постоянният номер: решаваш всички спорни въпроси, чрез прогнозата за всеобщата гибел. Що не се огледаш да видиш какво хубаво време е, как са нацъфтели овошките.

— Тук няма овошки — срязва го Борислав. — Освен ако смяташ кестените за овошки.

Подир което възниква спор, дали кестените са овошки или не.

Навлизаме в царството на склерозата.

Опасението, че полковникът тепърва ще има да ме вика и да ме върти на шиш с въпросите си, не се оправдава. Манасиев изобщо не се обажда. Намерил си е вероятно друг информатор и е престанал да ми се доверява. Няма смисъл да нервнича. По-добре да завърша записките си. Подозирам обаче, че използвам работата върху тези записки като възможност за отлагане на крайното решение.

И да ме пита човек, за какво се мотая, та не заминавам. Във Виена Марта навярно все още ме чака, а тука какво друго ме чака, освен гладната смърт или затворът. Затворът е все пак за предпочитане. Там поне хранят. Не мога цял живот да вися като воденичен камък на врата на Борислав.

Наистина домиляло ми е за Марта и даже за бедния Чърч. Но не мога да се отърва от усещането, че има нещо позорно в това да напуснеш страната си, за да се свиеш нейде на топличко, като всички онези пишман кагебисти и други предатели, дето отидоха да ближат задниците на американците, заради легендарните трийсет сребърника, че дори и за по-малко.