Александра Маринина - Посмъртен образ

— Закъде сме? — попита той, потегляйки.

— За „Шчолковское шосе“.

— Какво има там?

— Там живея. Ако нямаш нищо против, ще се качим у нас, ще пийнем чай и ще поговорим.

— Слушай, днес вече те питах: поне от време на време поглеждаш ли часовника? А, поглеждаш ли го?

— Аха — кимна Настя. — Гледам го и виждам, че до сутринта остава все по-малко и по-малко време, а въпросите ми само се трупат ли, трупат. А до сутринта трябва да имам поне минимално ясна представа за ситуацията.

— Ти изобщо ли не спиш нощем?

— Спя, и още как! Но мога и да не спя, ако има за какво да мисля. Завий наляво, ще минем през дворовете, така е по-близо.

Вече минаваше единайсет и половина, когато те се качиха с асансьора на деветия етаж. Докато отключваше, Каменская изведнъж избухна в смях.

— Какво има? — слиса се Стасов.

— Знаеш ли, днес вече за втори път приемам вкъщи чужд мъж, докато съпруга ми го няма. Хубави свидетелски показания ще излязат от това, нали? Достатъчна ми е една бдителна съседка и — сбогом на репутацията. Хем съм чиста като детска сълза, затова ме е яд. Влизай, събличай се.

— Нима си омъжена? — машинално попита Стасов, преди да успее да удържи езика зад зъбите си.

— Защо? Не приличам ли на омъжена жена? Мислел си, че съм стара мома, нали?

— Мислите ли ми четеш? — позасмя се той, опитвайки се да прикрие смущението от собственото си неудобство.

— Само баналните. Не, не се смущавай, всички се улавят на външността ми като на въдица, и ти не си изключение. Скромна, невзрачна мишка — това ми е много удобно, никой не ме взема насериозно.

— А всъщност си зъбата щука, така ли?

— Всъщност съм злобен свиреп плъх. Хайде, не стой като истукан, влизай в кухнята. Какво пиеш — чай или кафе?

— Чай. Какво ти кафе посред нощ?

Той се огледа. Кухнята в жилището на Каменская бе мъничка, но набитото око на Стасов веднага му подсказа, че тя е обзаведена грижовно и с любов, за да се прекарват в нея дълги часове в уют. Над масата светеше аплик със силна крушка — веднага личеше, че тук не само се яде, но се и чете. Мебелите бяха така подредени, че да можеш, както си седиш, да стигнеш с ръка печката, масата и мивката. Всичко беше компактно, функционално, нямаше нищо излишно. Кухнята на самия Стасов бе обзаведена криво-ляво — все не намираше време да я направи удобна.

— Познаваш ли се със Заточни? — изведнъж ни в клин, ни в ръкав попита той.

— С Иван Алексеевич ли? Познаваме се — отговори Настя, докато режеше сръчно дълга бяла франзела и солидно парче кашкавал, от които щеше да направи пържени хлебчета.

— И как ти се струва той?

— Професионалист от най-висша класа. Сякаш не знаеш. Нали и ти си работил под негово ръководство?

Анастасия бе права, Стасов наистина бе работил в Управлението за борба с организираната престъпност, а Заточни бе един от ръководителите на това управление в министерството.

— Работил съм — съгласи се той. — Но ми е интересно твоето мнение.

— Я стига! — Тя се извърна с лице към него и застана, подпряла гръб на дългия тесен шкаф, абсолютно същия, какъвто имаше и в кухнята на Стасов, но друг цвят. — Какво толкова те заинтересува моето мнение? Аз да не съм Ванга? Или Джуна? Слушал си разни мръсотии за мен и Иван, затова ме питаш. Мислиш, че не знам, че ме смятат за негова любовница? Прекрасно знам. И ми се ще да те наругая, Стасов — доста конкретно и доста грубичко. Но тъй като неудовлетвореното любопитство е по-лошо от болен зъб, ще ти отговоря. Никога не съм спала с генерал Заточни. Ни-ко-га. А че той ми харесва — вярно е. Ще ти кажа нещо повече — точно един месец преди собствената си сватба се бях влюбила в него, само за няколко дни — това ми се случва понякога. Знаеш как е — като те притисне, чудиш се къде да се дяваш. Но минава бързо, най-много до две седмици. Нито един мъж не се е задържал повече от две седмици в моята влюбчива душа. Единственото изключение бе Чистяков — и в резултат на това се омъжих за него. Задоволи ли те отговорът ми?

— Извинявай — простичко каза Стасов. — Не съм искал да те обидя. Но наистина ми беше любопитно. Все пак Заточни е голяма фигура. Виждали са ви заедно…

— И още много пъти ще ни виждат. За всеки случай ще ти кажа предварително, че два пъти месечно в неделя рано сутрин се разхождаме в Измайловския парк. От седем до девет. Нещо като традиция, като ритуал.

— Господи, но за какво си говорите с Иван? Къде е той — къде си ти… Каква двойка можете да бъдете?

— Ти не можеш да разбереш това — сухо отвърна Настя, докато подреждаше на тигана филиите бял хляб с кашкавал. — Хората може и да не разговарят. Просто сама по себе си ситуацията ги въвежда в определено душевно състояние. За пръв път излязохме да се разхождаме една ранна сутрин, когато се занимавах с някакво убийство, а един служител на Заточни се оказа замесен. Разхождахме се из парка и преценявахме на глас от кого може да изтича информацията, а тайно всеки подозираше другия. Беше отвратително, тягостно — ужас! А после и двамата не издържахме и изповядахме подозренията си. Че, видите ли, аз не ви вярвам, защото така и така. И аз, от своя страна, не ви вярвам, защото… С една дума — поговорихме си хубавичко. И сякаш камък падна от плещите на всекиго. Почувствахме се стоплени и сигурни… Та и сега се срещаме рано сутрин и се разхождаме — мълчим, а душите ни се изпълват с благодат.