Александра Маринина - Аз умрях вчера

«Това не може да бъде!» — мислеше си, стиснала в ръце вибриращата и оглушително виеща кафемелачка.

«Сторило ми се е» — наливайки вряла вода в джезвето.

«Това е случайност, това е просто съвпадение» — ароматното кафе се лее в голямата порцеланова чаша.

«Съдбата не изпраща такива подаръци. Щеше да бъде превалено лесно» — двете първи глътки парещо кафе се разливат като балсам по сънения организъм.

«Подаръците от съдбата трябва да се заслужат. А аз не съм заслужила нищо» — първата сутрешна цигара и първото сладостно, дълбоко всмукване.

— В края на краищата защо се тормозя така? — каза тя на висок глас и се почувства по-уверена. — Трябва да проверя и да се убедя — това е!

Ирочка втори ден беше мрачна и апартаментът вече не се огласяше от звънливото й гласче. Тя внимателно бе изслушала всичко, което й разказаха Татяна и Стасов за нейния годеник. Това беше удар, който тя трудно можеше да понесе.

— Но защо смятате, че той нарочно е наклеветил Владик? — бършейки непрестанно леещите се сълзи, повтаряше Ира. — Просто се е припознал. На всекиго може да се случи.

— Ириша, Не се е припознал. Той точно е описал дрехите ми, а и костюма, с който уж е била Рита. Няма как да е видял в ресторанта човек, който прилича на мен, с жена, приличаща според описанието му на Маргарита, а на всичко отгоре тези хора да са облечени, както е трябвало. Такива съвпадения не се случват — обясняваше й Стасов вече сигурно за двайсети път. — Разбирам, че той много ти харесва, че си се влюбила, но какво да се прави, мила, трябва да се примириш. Обади ли ти се днес?

— Обади се — изхлипа Ира.

— Покани ли те на среща?

— Не, налага му се да замине за няколко дни по работа.

— Можеш да бъдеш сигурна, че повече няма да ти звънне — намеси се и Татяна. — Имаш ли телефонния му номер?

— Не.

— И естествено не знаеш и фамилното му име, нали така?

Ира потиснато мълчеше. Татяна предполагаше за какво мисли сега зълва й: «За какво ми е телефонен номер, след като човекът и без това прекарва всичките си дни с мен? За какво ми е фамилното му име, след като той ме гледа нежно в очите, подарява ми невероятни букети и ме води в скъпи ресторанти, предлага ми ръката и сърцето си и ми обещава почивка в Маями?»

А Ирка е толкова влюбчива, толкова доверчива… Непоносимо беше да се наблюдава мъката й.

— Слушай, а какво говореше нашата Настася за някакви кандидати? — шепнешком попита Стасов, когато Ира излезе от стаята.

— Предлагаше ни да я запознаем с Миша Доценко — също така тихичко отговори Татяна. — Каза, че бил добро момче. Ерген, умен, и външността му била чудесна. Смяташ, че трябва да поразсеем Иришка, така ли?

— Ами… дали ще я разсеем — не знам, но не пречи да опитаме — неопределено отвърна Стасов. — Представи си, че работата стане?

Наложи се да прекъснат разработката на коварните планове, защото в стаята се върна Ира. Тя мрачно седна пред телевизора и започна да «препуска по каналите». Татяна не можеше да понася този неин навик, но днес реши да се въздържи и да не й казва нищо.

— Ами как е Лиля? — внезапно попита Ирочка, без да откъсва поглед от екрана, където току-що бе започнал поредният рунд на правосъдието по тексаски.

— С нея всичко е наред — отговори Владислав.

— Ще отидете ли на море?

— Разбира се, обещах й.

— И Маргарита Владимировна ли ще дойде с вас?

— Не, Рита няма да дойде.

— Наистина ли заради някакъв си костюм тя е постъпила така с детето? Ето това не го разбирам.

— Ириша, не съди по себе си. Рита е съвършено друг човек. Тя е светска дама, постоянно се върти в средите на кинаджиите и за нея един костюм за хиляда долара е все едно визитна картичка, на която пише, че преуспява и всичко й е абсолютно наред. Самата тя никога не би могла да си купи такъв костюм. И после, уверявам те, не е очаквала, че Лиля ще реагира толкова бурно. Разчитала е, че детето просто ще се нацупи и ще започне да настоява за моето постоянно присъствие. А когато Лиля започна да плаче непрекъснато, и Рита се видя в чудо, но вече не е имала път назад. Казаното — казано. И костюмът вече е окачен в гардероба. Абе остави я Маргарита, не можем да я променим.

— И все пак това е жестоко. Човек не бива да се отнася така с децата — все тъй, без да се обръща, каза Ира. — Дори с възрастните не бива.

Тя отново се разплака, този път съвсем тихо, давейки се със сълзите си. Стасов и Татяна виждаха само потреперващите й рамене. Не се втурнаха да я утешават. Каква полза? Боли я, това е ясно. Но всеки човек трябва да преживява сам своята болка, да свикне с нея и да се научи да я надвива.