Александра Маринина - Сибирски тайни

Тя нетърпеливо грабна грубо разкъсания плик, притисна го с пръсти и прочете името на получателя. Ами да, същият, Сьомушкин. Точно така. Тъкмо за него писаха във вестниците. Нина безцеремонно извади листа и зачете:

Не мога да се свържа с теб, не вдигаш телефона, а писмата по имейла се връщат със съобщението, че пощата ти не работи. Аз завърших своята част от отчета, сега екологичната картина се очертава изцяло, страшен материал е, всички ще отидат на съд, можеш да ми вярваш. Спешно се обади в лабораторията. Да не си заминал за някъде? Не отваряш, не вдигаш телефона, наложи се да ти пращам писмо като в праисторически времена. Не протакай, работата е спешна.

— Така значи — тихо проточи Нина и приседна в края на дивана. — Това нещо не е за пощата, а за полицията.

— Защо за полицията? — уплаши се мъжът й. — Та аз, без да искам… Така се случи. Случайно стана.

— Това писмо е за Сьомушкин. За същия, дето го убиха… От писмото личи, че се е занимавал с екология. Разбираш ли какво значи това?

— Ох, господи! — тревожно изрече мъжът й. — И тая си я биваше… Смяташ, че пак?…

От кухнята, отделена от просторния хол с плъзгаща врата, се чу звън — някой счупи нещо. Май чиния. Анастасия Каменская хвърли бърз поглед първо към брат си, после към Коротков: нали техните съпруги бяха там, в кухнята, и тъкмо те бяха строшили нещо. Коротков едва забележимо се сепна, а на брат й — Саша, и окото му не мигна: знаеше, че любимата му съпруга чупи съдове също тъй сполучливо, както и готви. Свикнал беше.

— Саня, момичетата счупиха нещо — внимателно подхвърли Настя.

— Счупиха — невъзмутимо отговори Александър. — Но това ни най-малко не променя ситуацията. Събрах ви специално за да обсъдим, да решим всичко и да не си играем на развален телефон. Стасов, ти какво ще кажеш?

Владислав Николаевич Стасов, стар приятел на Настя, а през последните години и неин началник, само сви мощните си рамене.

— Аз нямам нищо против. Какво ме засяга къде ще работи мой служител? Сключваме договорче с твоята банка, а ако искаш — лично с теб, като с частно лице, отбелязваме там, че командировъчните и другите разходи са за твоя сметка — и никакви проблеми. Тоест аз — като началник на твоята обожаема сестра — нямам нито една причина да не я пусна в този твой, как беше…

— Вербицк — подсказа Каменски, прикривайки усмивката си.

Настя прониза шефа си с изпепеляващ поглед. Ама защо Владик я пуска толкова лесно?! Сякаш тя само за това си мечтае: как да се разходи на аванта до тоя Вербицк, някъде на края на географията, в Перовска област, Западен Сибир. И най-важното — абсолютно неясно е какво ще прави там. Юрка Коротков както и да е, той и без това работи при Саша Каменски като директор на почивна база в Подмосковието… И кой, ако не той, ще знае какви условия са нужни за построяване и организиране на такава почивна база. През последните години банката на Сашка разкри много филиали из цял Сибир, така че Каменски реши да построи още поне една почивна база, където служителите на тези филиали ще могат сред комфорт и с удоволствие да прекарват отпуските, празниците и почивните си дни. По този въпрос всичко е ясно. Но какво общо има с това тя, Настя? С какво ще се занимава там? Само от думата „комуникации“ тръпки я побиват!

Тя умолително погледна мъжа си: може би поне Чистяков ще я защити? Дано сега да престане да мълчи и да се изкаже, в смисъл че е против… Впрочем защо ли и да бъде? След толкова години съвместен живот изрази като „не искам да се разделяме задълго“ или „ще ми липсва“ ще прозвучат някак смешно. А още по-нелепо би изглеждало твърдението му, че нали, не може да живее сам и няма да се справи с домакинството. Тъкмо Чистяков ще се справи по-добре от коя да е домакиня. Може, разбира се, да изтъкне така наречената ревност, че нали, далечен път е, и то с чужд мъж, та знае ли човек какви ще ги вършат там… Не, няма да мине. Настя и Коротков се знаят от трийсет години, точно от толкова прекрасно го познава и Чистяков. Няма да стане. Господи, колко не й се пътува!

— Добре — обречено въздъхна Настя. — И какво трябва да правя там?

Александър понечи да отговори, но вниманието му бе привлечено от някакви нови звуци иззад вратата, разделяща хола от кухнята. Настя се напрегна: май някой плачеше.

— Дами! — с цяло гърло закрещя домакинът. — Какво става с вас?

Плъзгащата врата се поотвори и от кухнята надникна Ирина, жената на Коротков, ярка знойна красавица.