Артър Дойл: Шерлок Холмс (Том 1)

Изчетох още веднъж списъка и после го запратих в огъня.

„Щом не съм в състояние да разбера за каква цел могат да служат всички тези способности и от коя професия се изискват — помислих си, — най-добре да се откажа от намерението сам да открия с какво се занимава този човек.“

Вече споменах за умението му да свири на цигулка. То беше забележително, но също толкова ексцентрично, колкото и останалите му способности. Вече бях разбрал, че може да изпълнява отделни, и то доста трудни, откъси, защото по моя молба изсвири великолепно някои от любимите ми произведения. Но сам рядко изпълняваше музика и познати мелодии.

Обикновено, отпуснат вечер в креслото си, затваряше очи и започваше да стърже небрежно нещо на поставената на коленете му цигулка. Понякога излизаха спокойни и меланхолични звуци, друг път — бурни, омайващи и радостни. Очевидно те отразяваха настроението му в момента и мислите, които го вълнуваха, но дали музиката подпомагаше мисленето, или беше просто резултат на каприз или прищявка, не можех да разбера. Може би щях да реагирам срещу тези мъчителни солови партии, ако нямаше навика да ги завършва с изсвирването на някои от любимите ми мелодии — един вид компенсация за моето търпение.

През първите две-три седмици не ни посети никой и започнах да мисля, че и съквартирантът ми е като мен, човек без близки и приятели. Не след дълго обаче стана ясно, че Шерлок Холмс има доста познати. Това бяха хора от най-различни обществени среди. Сред тях имаше един дребен блед човек с миша физиономия, представен ми като „господин Лестрейд“, който само в продължение на една седмица ни посети три-четири пъти. Една сутрин дойде млада, модно облечена девойка и стоя повече от час. Същия следобед пристигна сивокос, небрежно облечен човек с вид на амбулантен търговец, който ми се стори много възбуден, а малко по-късно го последва една възрастна жена. Друг път един джентълмен с побелели коси стоя дълго при моя съквартирант, а по-късно се отби униформен носач от гарата. Щом някой от тези хора се появеше на прага, Шерлок Холмс обикновено искаше позволение да използва всекидневната, а аз се оттеглях в стаята си. Той винаги се извиняваше, че ми е причинил неудобство.

— Налага се да използвам стаята за делови цели — обясни ми веднъж той, — а тези хора са мои клиенти.

Отново имах възможност да му задам направо въпроса, който ме вълнуваше, но ми беше неудобно да карам друг човек да ми се доверява против волята си. Тогава си въобразявах, че Холмс има сериозни причини да не говори за тези неща, и тактично избягвах да го поставям пред необходимостта да ми отговаря. Скоро обаче той прогони тази мисъл от главата ми, като сам се върна на въпроса.

Това се случи на четвърти май. Добре си спомням, че нея сутрин бях станал малко по-рано от обикновено и заварих Холмс да довършва закуската си. Хазяйката дотолкова беше свикнала с късното ми ставане, че нито мястото, нито кафето ми бяха приготвени. Обхванат от едно с нищо непредизвикано раздразнение, позвъних и малко рязко обявих, че съм готов. После взех от масата едно списание, опитвайки се да убия времето, докато съквартирантът ми мълчаливо дъвчеше закуската си. Заглавието на една от статиите беше подчертано с молив и аз, естествено, я зачетох.

Статията носеше амбициозното заглавие „Книгата на живота“ и в нея се правеше опит да се докаже колко много би научил всеки наблюдателен човек, ако изследва внимателно и систематично всичко, с което се сблъсква. Според мен представляваше удивителна смесица от проницателност и нелепости. Разсъжденията бяха логични и последователни, но изводите ми се сториха отвлечени и пресилени. Авторът заявяваше, че било възможно дори само от мигновено изражение, потръпване на мускул или бегъл поглед да се разгадаят и най-скритите мисли на човека. Според него човек, приучен да наблюдава и да анализира внимателно, не можело да бъде излъган. Изводите на такъв човек били безпогрешни като теорема на Евклид. Постигнатите от него резултати щели да изумяват непосветените, докато оставали в неведение за процесите, с които стигал до тях, и той щял да минава в очите им за вълшебник.

„Дори от една капка вода — твърдеше авторът — специалистът в логиката би могъл да направи извода за съществуването на Атлантическия океан или на Ниагара, без да ги е виждал, без дори да е чувал за тях до този момент. Целият живот представлява една голяма верига, чието естество става ясно веднага щом ни покажат дори и една-единствена нейна брънка. Подобно на всички изкуства науката за дедукцията и анализа може да се овладее само с дълго и търпеливо изучаване, а животът не е достатъчно продължителен, за да позволи на някой смъртен да постигне пълно съвършенство в нея. Преди да се насочи към моралните и духовните аспекти на проблема, които съставляват най-трудната му част, интересуващият се трябва най-напред да овладее по-елементарните неща. Например опитайте се, когато се запознавате с някого, още от пръв поглед да разберете биографията, професията или занятието му. Колкото и безнадеждно да изглежда на пръв поглед това упражнение, то изостря способността за наблюдение и ни учи в какво да се взираме и какво да търсим в човека. По ноктите на пръстите, по ръкавите на палтото, по обувките, по крачолите на панталоните, по мазолите на палеца и показалеца, по израза на лицето, по маншетите на ризата — всяко от тези неща ясно говори за професията на всеки човек. А когато всички тези неща се синтезират, почти е невъзможно да не дадат необходимата информация на добре запознатия с тях човек.“