Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 1)

— Ей Богу! — извиках аз. — Ако наистина търси някой, с когото да дели квартирата и разходите, аз съм човекът. Предпочитам да живея с някого, отколкото да бъда сам.

Младият Станфорд ме погледна някак странно над чашата вино.

— Но ти все още не познаваш Шерлок Холмс — каза той. — Може би няма да ти допадне като постоянен съквартирант.

— Защо? Какви възражения имаш срещу него?

— О, не казвам, че имам нещо против него. Малко е особен в разбиранията си, ентусиаст в някои клонове на науката. Но доколкото зная, е напълно почтен човек.

— Студент по медицина, предполагам? — попитах.

— Не. Откровено казано, нямам представа, с какво възнамерява да се занимава. Убеден съм, че е запознат отлично с анатомията. Освен това е и първокласен химик, но доколкото ми е известно, никога не е минавал систематичен курс по медицина. Научните му занимания са доста безсистемни и ексцентрични, но е натрупал голямо количество необикновени знания, които биха изумили професорите му.

— Никога ли не си го питал с какво се занимава?

— Не. Не е човек, когото можеш лесно да разприказваш, макар че може да бъде доста общителен, стига сам да има желание.

— Искам да се запозная с него — казах. — Ако ще трябва да живея с някого, предпочитам да е подреден и скромен човек. Все още не съм достатъчно здрав, за да понасям много шум или вълнения. Доста се напатих и от двете неща в Афганистан, ще ми стигне до края на живота. Как мога да се видя с този твой приятел?

— Сигурно е в лабораторията. Или не се мярка там седмици наред, или пък работи от сутрин до вечер. Ако искаш, може да отидем, след като свършим обяда.

— Разбира се — отвърнах и разговорът се прехвърли на други теми.

Докато се придвижвахме към болницата, след като излязохме от Холбърн, Станфорд ми съобщи още някои подробности за човека, с когото щях да живея.

— Не ме упреквай, ако не се спогодите — каза той. — Не зная за него повече освен онова, което съм научил от случайните ни срещи в лабораторията. Ти сам предложи тази комбинация, така че не трябва да ме обвиняваш.

— Не се ли спогодим, можем лесно да се разделим — отвърнах. — Имам чувството, Станфорд — добавих, гледайки изпитателно своя събеседник, — че нещо те кара да си измиеш ръцете от тази работа. Характерът на този човек ли е труден или нещо друго? Моля те, не го усуквай толкова.

— Не е лесно да се изрази неизразимото — усмихна се той. — Холмс е твърде увлечен от своите науки, за да ми допадне. Увлечението му граничи с коравосърдечие. Като нищо си представям как дава на някой свой приятел малко от най-новата растителна отрова. Не от злоба, разбира се, а просто за да получи точна представа за нейния ефект. За да бъда справедлив към него обаче, трябва да добавя, че, струва ми се, самият той би я поел със същата готовност. Изглежда, го владее страстен стремеж към определени и точни знания.

— И много правилно.

— Да, но това може да стигне до крайност. Когато се стигне дотам да се удрят с пръчка труповете в дисекционната зала, този стремеж несъмнено придобива доста причудлива форма.

— Да се удрят труповете ли?

— Да, за да провери доколко е възможно да се получат контузии след смъртта. Самият аз със собствените си очи съм го виждал да върши това.

— И на всичко отгоре твърдиш, че не е студент по медицина.

— Не. Един Господ знае какви са целите на заниманията му. Но ето че вече пристигнахме и ти можеш да получиш лични впечатления от него.

Докато Станфорд говореше, свихме по тясна уличка и преминахме през малка странична врата, която водеше към едно от крилата на голямата болница. Познавах добре сградата и не се нуждаех от упътване, докато се спускахме по мрачното каменно стълбище и се упътвахме към дъното на дългия коридор с варосани стени и сиво-кафяви врати. Малко преди края на коридора от него се отклоняваше една ниска сводеста галерия, която водеше към лабораторията.

Това беше висока зала с безброй подредени или разхвърляни стъкленици. Върху широките ниски маси стърчаха колби, епруветки и малки спиртни лампи със синкави трептящи пламъчета. При една далечна маса имаше само един човек, погълнат от работата си. Когато чу стъпките ни, той се огледа и скочи на крака с радостен възглас.

— Открих го! Открих го! — извика на моя спътник, тичайки към нас с епруветка в ръка. — Открих реактив, който се утаява само от хемоглобин и от нищо друго.

Ако беше открил златна мина, по лицето му едва ли щеше да сияе по-голяма радост.