Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 1)

Една вечер, на третата седмица от плаването, лекарят отишъл да прегледа един затворник и опирайки се с ръка в долния край на леглото му, напипал пистолетите. Ако си беше замълчал, можеше и да му се размине, но той беше плашлив малодушен човечец. Извикал от изненада и така пребледнял, че затворникът разбрал какво ще стане след миг, и го сграбчил. Запушил му устата, преди да гъкне, и го вързал за леглото. Лекарят бе оставил вратата към палубата отключена и ние се втурнахме тичешком навън. Застреляхме двамата часови, застреляхме и един сержант, втурнал се насреща ни, за да види какво става. При вратата на салона имаше още двама войници, но пушките им явно не бяха заредени, защото дори не направиха опит да стрелят. Застреляхме и тях, докато се мъчеха да сложат щиковете си. Тогава се спуснахме към капитанската каюта и тъкмо отваряхме вратата, когато отвътре се чу гърмеж — капитанът беше обронил глава върху картата на Атлантическия океан, забодена с кабари на масата му, а до него с димящ револвер в ръка стоеше корабният свещеник. Екипажът бе заловил и завързал двамата помощник-капитани и цялата работа изглеждаше успешно приключена.

Салонът беше до капитанската каюта и ние нахълтахме вътре, натръшкахме се по канапетата, като говорехме всички едновременно, почти обезумели от радост, че отново сме свободни. В салона имаше няколко шкафа и Уилсън, мнимият свещеник, разби един от тях и извади около десетина бутилки шери. Отчупихме гърлата им, наляхме си по една голяма чаша и тъкмо се канехме да я гаврътнем, когато в миг без всякакво предизвестие до ушите ни достигна гърмеж и помещението така се изпълни с дим, че не се виждаше нищо. Когато димът се разсея, видях, че наоколо бе заприличало на касапница. Уилсън и осмина други лежаха на купчина в предсмъртен гърч, всичко беше опръскано с кръв и шери. Дори сега, само като си припомня гледката, ми се гади. Всички бяхме така уплашени, че ако не беше Прендъргаст, сигурно щяхме да се предадем. Той обаче изрева като бик, втурна се към вратата и всички, които бяхме останали живи, го последвахме. Изтичахме навън и видяхме на малката палуба при кърмата поручика с десетина от хората му. Подвижният люк над салона е бил полуотворен и те бяха стреляли по нас през процепа. Нахвърлихме се отгоре им, преди да успеят да заредят отново. Биха се мъжки, но ние им надвихме и за пет минути всичко беше свършено. Господи Боже, корабът наистина заприлича на кланица! Прендъргаст се беше разбеснял като същински дявол, грабваше телата на войниците, сякаш бяха деца, и — живи или мъртви — ги изхвърляше през борда. Един от тях, при това тежко ранен, продължи да плува изненадващо дълго, докато някой се смили и му тегли куршума. Когато борбата приключи, от враговете ни бяха останали само двамата пазачи, единият помощник-капитан и лекарят.

Тъкмо заради тях избухна кавгата. За част от нас бе достатъчно да си възвърнем свободата и не искахме на съвестта ни да тежи убийство. Едно е да се биеш с въоръжени войници, а съвсем друго — хладнокръвно да убиеш безпомощни хора. Осмина от нас — петима затворници и трима моряци — заявихме, че не желаем да участваме в това. Но нищо не можеше да разубеди Прендъргаст и онези, които бяха с, него. Единственият ни изглед за успех бил — както се изрази той — да изпипаме работата докрай. Нямал намерение да допусне после някой език да го заплашва от свидетелската скамейка. Със заинатяването си ние едва не споделихме съдбата на заложниците. Най-сетне Прендъргаст заяви, че в такъв случай сме свободни да вземем една лодка и да си вървим. Приехме с готовност предложението, защото вече бяхме дълбоко отвратени от жестокостите и не ни се искаше да присъстваме на още по-лоши неща. Дадоха ни по един кат моряшки дрехи на всеки, една бъчва с вода, две бурета — едното със солено месо, другото със сухар, и компас. Прендъргаст ни хвърли през борда една морска карта и ни каза да се представяме за претърпели корабокрушение моряци, чийто кораб е потънал на 15° северна ширина и 25° западна дължина. После преряза въжето и ни пусна да си вървим.

А сега, драги ми сине, стигам до най-удивителната част на тази история. По време на бунта моряците бяха изтеглили назад най-долната рея на фокмачтата, но след като ги напуснахме, я върнаха на мястото й и тъй като от североизток подухваше лек ветрец, корабът започна бавно да се отдалечава от нас. Нашата лодка се заклати по дългите гладки вълни, а ние двамата с Евънс като най-образовани седяхме на носа на лодката, преценявахме положението и обсъждахме към кой бряг е най-добре да се отправим. Въпросът не беше лесен: на 500 мили северно се намираха островите Зелени нос, а на 700 мили източно — африканският бряг. Накрая, понеже вятърът духаше от север, решихме, че ще е най-добре да поемем към Сиера Леоне, и обърнахме носа на лодката в тази посока. В това време платноходът толкова се беше отдалечил, че се виждаха само платната и мачтите му. По някое време обаче видяхме нагоре да се издига стълб от гъст черен дим, който се очертаваше на хоризонта като исполинско дърво. Малко след това до ушите ни достигна силен тътен като от гръмотевица и когато димът се поразнесе, от „Глория Скот“ нямаше и следа. Веднага обърнахме лодката и загребахме с всички сили към мястото на катастрофата, като за ориентир ни служеше димът, който все още се стелеше над водата.