Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Но и аз съм поканен.

— Тогава ще им се извиниш, а той ще отиде сам. Това лесно ще се нареди. Струва ми се, че не сме закъснели прекалено много за вечеря.

Сър Хенри се зарадва, когато видя Шерлок Холмс, защото от няколко дни се надяваше, че последните събития ще накарат Холмс да пристигне от Лондон. Все пак той вдигна учудено вежди, като видя, че приятелят ми пристига без багаж и изобщо не се опитва да обясни липсата му. Дадохме му всичко, от което се нуждаеше, и бързо седнахме на масата, където разказахме на баронета онази част от преживелиците ни, която би следвало да знае. На мен се падна неприятното задължение да съобщя на Баримор и на жена му за смъртта на Селдън. За лакея това беше явно облекчение, но тя плака горчиво, закрила лице с престилката си. В очите на целия свят Селдън беше убиец — полузвяр, полудемон, но за нея завинаги щеше да си остане малкото своенравно момченце от времето на нейното моминство — детето, което не се е откъсвало от ръцете й. Наистина за окайване е онзи мъж, когото поне една жена няма да оплаче след смъртта му.

— Откак Уотсън излезе сутринта, цял ден седя у дома в лошо настроение — каза баронетът. — Смятам, че заслужавам похвала за спазеното обещание. Ако не бях дал дума, че няма да излизам сам, сигурно щях да прекарам по-весело вечерта, защото Степълтън ме беше поканил да им погостувам.

— Да, много по-весело щяхте да прекарате, не се съмнявам — сухо каза Холмс. — Между другото едва ли ще ви се понрави това, че ние всъщност вас оплакахме.

Сър Хенри отвори широко очи:

— Как така?

— Онзи нещастник беше облечен във ваши дрехи. Опасявам се, че лакеят ви, който му ги е дал, ще си има неприятности с полицията.

— Едва ли. Доколкото си спомням, нямаха монограм!

— Това е истинско щастие за него, а всъщност и за всички нас, защото в случая деянията ви са противозаконни. Струва ми се, че като добросъвестен детектив мой пръв дълг ще е да арестувам цялата къща. Отчетите на Уотсън са силно уличаващи документи.

— Но какво става всъщност? — попита баронетът. — Нещо изяснихте ли? Ние двамата с Уотсън едва ли сме проумели нещо, откак сме пристигнали.

— Мисля, че не след дълго ще бъда в състояние да ви изясня положението. Случаят е извънредно труден и забъркан. Няколко обстоятелства още се нуждаят от изясняване, но и те скоро ще бъдат осветлени.

— Ние имахме едно преживяване, за което Уотсън без съмнение ви е разказал. Чухме кучето в тресавището и мога да се закълна, че не всичко около него е суеверие. В Америка съм имал работа с кучета и ги разпознавам само като ги чуя. Ако можете да сложите намордник и синджир на това куче, готов съм да се закълна, че сте най-великият детектив на всички времена.

— Мисля, че с ваша помощ ще успея да му сложа намордник и да го завържа здраво.

— Готов съм да направя каквото ми кажете.

— Чудесно! Но ще настоявам да го изпълнявате, без да искате непрекъснато обяснения.

— Както ви е угодно.

— Ако изпълнявате всичко, мисля, че има вероятност нашият малък проблем скоро да бъде разрешен. Не се съмнявам…

Той млъкна внезапно и се загледа втренчено някъде над главата ми. Светлината падаше върху лицето му, което беше така напрегнато и неподвижно, че приличаше на тънко изваяна класическа статуя, олицетворение на будност и съсредоточеност.

— Какво има? — извикахме двамата със сър Хенри.

Когато отново ни погледна, разбрахме, че потиска някакво вътрешно вълнение. Лицето му бе все така неподвижно, но в очите му светеше ликуващ блясък.

— Извинете ме за прехласването ми като любител на изкуството — каза той и посочи към редицата портрети, окачени на отсрещната стена. — Уотсън не смята, че разбирам нещо от живопис, но то е от завист, защото схващанията ни се различават. Но това наистина е прекрасна галерия от портрети.

— Щастлив съм да го чуя от вас — каза сър Хенри, гледайки с известна изненада приятеля ми. — Нямам претенции да разбирам от тези неща, по-добре мога да оценя кон или бик, отколкото една картина. Не знаех, че намирате време да се занимавате с изкуство.

— Познавам хубавото веднага щом го видя, а сега наистина виждам нещо хубаво. Мога да се закълна, че онази дама със синята копринена рокля е работа на Кнелер 12 12 Готфрид Кнелер (1648–1723) — немски живописец, предимно портретист, придворен художник в английския кралски двор при Чарлс II, Джеймс II, Уилям III, кралица Ана и Джордж I. — Б.р. , а дебелият джентълмен с перуката — на Рейнолдс 13 13 Сър Джошуа Рейнолдс (1723–1792) — прочут портретист, председател на Кралската академия на изящните изкуства. — Б.р. . Това са ваши предци, нали?