Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Тогава какво да правим?

— Утре ще имаме доста работа. Тази нощ можем само да изпълним последния си дълг към нашия нещастен приятел.

Спуснахме се по стръмния склон към тялото, което чернееше сред посребрените камъни. При вида на тези мъчително сгърчени крайници сърцето ми се сви от болка, а очите ми се напълниха със сълзи.

— Трябва да извикаме помощ, Холмс! Двамата не можем да го пренесем през целия път до Баскервил хол. Боже мой, полудяваш ли!

Както се бе навел над тялото, Холмс изкрещя, после взе да подскача, да се смее и да стиска силно ръцете ми. Това моят сериозен и сдържан приятел ли беше? Сякаш дяволът се бе вселил в него.

— Брада! Брада! Има брада!

— Брада ли?

— Това не е баронетът… това… Боже, това е моят съсед, каторжникът!

Трескаво обърнахме тялото и окървавената брада щръкна нагоре към студената и ярка луна. Не можех да сбъркам това ниско чело, хлътналите животински очи. Наистина беше същото лице, което ме беше измерило със злия си поглед между скалите на светлината на свещта, лицето на престъпника Селдън.

Само за миг всичко ми стана ясно. Спомних си, че баронетът ми беше казал, че е подарил целия си стар гардероб на Баримор. Значи Баримор пък го е дал на Селдън, за да го улесни в бягството му за Америка. Обувките, ризата, шапката, всичко беше на сър Хенри. Трагедията все пак си беше трагедия, но този човек и без това бе заслужил смърт според законите на страната. Обясних на Холмс как стои работата, а сърцето ми преливаше от радост и щастие.

— Значи облеклото е причината за смъртта на този нещастник — каза Холмс. — Съвсем ясно е, че на кучето е било дадено да подуши някоя вещ на сър Хенри, най-вероятно откраднатата в хотела обувка, и то се е нахвърлило върху този нещастник. Тук обаче има едно странно обстоятелство: как е разбрал Селдън в тъмното, че звярът е по следите му?

— Чул го е.

— Едно куче едва ли ще хвърли този закоравял престъпник в такъв ужас, та да крещи така диво за помощ, рискувайки да бъде отново заловен. Това, че извика няколко пъти, показва, че е разбрал отдалеч. Как е разбрал, че го преследва кучето?

— За мен по-голяма загадка е защо това куче, ако допуснем, че всичките ни предположения са правилни…

— Нищо не предполагам.

— Добре… Но защо това куче е пуснато тази нощ? Не мисля, че през цялото време се разхожда свободно из тресавището. Степълтън не би го пуснал, ако не е имал основания да смята, че сър Хенри ще бъде навън.

— Моята загадка е по-трудна. Струва ми се, че много скоро ще имаме обяснението на твоята, докато моята ще остане може би завинаги неразбулена. Въпросът сега е какво ще правим с тялото на този клет негодник? Не можем да го оставим тук на лисиците и гарваните.

— Предлагам, докато влезем във връзка с полицията, да го оставим в една от колибите.

— Именно. Дотам ще можем да го отнесем. Хей, Уотсън, кой идва? Та това е самият той! Каква дързост! Не издавай с нищо подозренията ни! Нито дума, иначе плановете ни пропадат!

Някой идваше към нас през тресавището, забелязах огънче на пура. В този миг луната не бе забулена и разпознах подвижната фигура и подскачащата походка на естественика. Щом ни видя, той спря за миг, преди да продължи:

— А! Доктор Уотсън, вие ли сте! Най-малко вас очаквах да видя в тресавището посред нощ. Но… Боже мой! Какво е това? Някой е ранен? Не може да бъде! Нима това е нашият приятел сър Хенри!

Той се втурна покрай нас и се наведе над умрелия. Чух как тежко пое дъх, а пурата падна от ръката му.

— Кой… кой е този? — запъна се той.

— Това е Селдън, беглецът от Принстаун.

Степълтън обърна към нас мъртвешки бледото си лице, но с върховно усилие на волята успя да прикрие стъписването и разочарованието си. Острият му поглед се местеше от Холмс към мен и обратно.

— Боже мой, какъв ужас! Как е станало?

— Изглежда, е паднал от скалата и си е счупил врата. Двамата с моя приятел се разхождахме, когато чухме вик.

— И аз го чух, затова излязох. Разтревожих се за сър Хенри.

— Защо тъкмо за сър Хенри? — не се въздържах.

— Защото му бях предложил да намине към къщи. Понеже не дойде, се изненадах и, естествено, когато чух викове из тресавището, се обезпокоих за него. Между другото — очите му отново зашариха ту към Холмс, ту към мен — чухте ли нещо друго освен виковете?

— Не — отвърна Холмс, — а вие?

— Не.

— Тогава защо питате?

— О, нали знаете историите, които разправят селяните, за призрачното куче и други такива чудеса. Казват, че го чували нощем из тресавището. Чудех се дали не сте дочули някакъв вой тази нощ.