Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Не, нататък.

Агонизиращият вик проехтя още веднъж в тихата нощ, но сега бе още по-близък и по-силен. И един нов звук се примеси към него — ниско хриптене, едновременно звънко и застрашително, което ту се засилваше, ту отслабваше като глухия постоянен шепот на морето.

— Кучето! — изкрещя Холмс. — Бързо, Уотсън! Бързо! Боже мой! Дано не е късно!

Той вече тичаше презглава надолу, а аз го следвах по петите. Точно отпред, някъде измежду възвишенията, долетя един последен отчаян вик, последван от тъпо тежко строполяване. Спряхме и се ослушахме. Никакъв звук не наруши повече потискащата тишина на безветрената нощ.

Холмс се хвана за главата като обезумял и тупна с крак.

— Изпревари ни, Уотсън. Закъсняхме!

— Не, не! Не може да бъде!

— Какъв глупак съм, че не развързах ръцете си по-рано. А и ти, Уотсън! Виждаш ли какво стана, като напусна поста си! Но заклевам се, ако се е случило най-лошото, ще отмъстим!

Тичахме в мрака слепешката, препъвахме се в камъните, мушкахме се през бодливите храсти, запъхтявахме се по височините и политахме надолу, неизменно следвайки посоката, от която бе долетял страховитият вик. На всяка височина Холмс се спираше и се взираше напрегнато, но черен мрак покриваше тресавището и нищо не помръдваше върху лицето на потискащата шир.

— Виждаш ли нещо?

— Нищо.

— Чакай! Какво е това?

До ушите ни достигна глух стон. Там значи, вляво! Отгоре един скалист хребет свършваше с отвесна скала, стърчаща над осеян с камъни склон. И там, сред камъните, разперено като орел, лежеше нещо тъмно. Докато тичахме към него, неясните очертания добиха определена форма. Беше проснат по очи човек с превита под страхотен ъгъл глава, подвити рамене и изгърбено тяло — сякаш се готвеше да направи смъртен скок. Позата му беше толкова чудновата, че в първия момент не можах да осъзная, че стонът, който бяхме доловили, е означавал отлитането на душата му. Сведохме се над тъмната фигура, но не чухме вече ни стон, ни шепот. Холмс докосна човека, но веднага отдръпна ръка и извика ужасен. Пламъкът на кибритената клечка, която запали, освети окървавените му пръсти и страшната, бавно увеличаваща се локва под разбития череп на жертвата. Но пламъкът освети и нещо друго, от което сърцата ни замряха от болка — тялото на сър Хенри Баскервил.

Нима беше възможно да забравим този ръждивокафяв спортен костюм — същия, който носеше, когато за пръв път се видяхме на улица „Бейкър“? Макар и за миг, видяхме го съвсем ясно, после пламъкът затрептя и угасна, така както угасна и последната надежда в душите ни. Холмс изохка, а лицето му се белееше в тъмнината.

— Скот! Скот! — извиках аз, като свих юмруци. — О, Холмс! Никога няма да си простя, че го оставих на произвола на съдбата.

— Аз съм по-виновен от теб, Уотсън. За да завърша, да приключа този случай, пожертвах живота на клиента си. Това е най-големият удар, който съм получавал. Но как можех да зная, как можех да зная, че въпреки всичките ми предупреждения той ще рискува живота си и ще излезе сам в тресавището?

— И ние чухме виковете му. Боже мой, какви викове! И да не можем да му помогнем! Къде е това чудовищно куче, причинило смъртта му? Може би се спотайва някъде между скалите. А Степълтън къде е? Той ще отговаря за деянията си!

— Да, ще отговаря за всичко! Аз ще се погрижа за това! И чичото, и племенникът са убити: единият е умрял от страх само при вида на този звяр, който е смятал за свръхестествено същество, а другият издъхна, опитвайки се да се спаси с отчаяно бягство. Но сега ще трябва да докажем, че между този човек и звяра има връзка. Като не броим обаче онова, което чухме, изобщо не можем да твърдим, че кучето съществува, тъй като сър Хенри очевидно е умрял при падането. Но заклевам се, че колкото и хитър да е този приятел, ще го пипна, преди да е изминал и ден.

Стояхме с разбити сърца от двете страни на осакатеното тяло, съкрушени от внезапното и непоправимо нещастие, сложило печален край на целия ни дълъг и уморителен труд. После, когато луната се показа, се изкачихме на върха на скалата, от която беше паднал нещастният ни приятел, и огледахме посребреното зловещо тресавище. Далеч към Гримпен блещукаше една-единствена жълта светлина. Това можеше да бъде само самотният дом на Степълтънови. Вдигнах юмрук нататък със страшно проклятие.

— Защо не го заловим веднага?

— Не сме си свършили работата. Той е извънредно ловък и хитър. Не е важно какво знаем, а какво можем да докажем. Достатъчно е да направим една погрешна стъпка и мерзавецът въпреки всичко ще ни се изплъзне.