Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Милостиви небеса! — извика през смях полковникът. — Нима искате да кажете, че цялото ни съчувствие е отишло на вятъра и припадъкът ви е бил преструвка?

— Изпълнението беше великолепно, казвам го като лекар — възкликнах и аз, загледан с удивление в този човек, който непрекъснато ме смайваше с поредното проявление на хитроумния си гении.

— Майсторство, което често ми е от полза — рече той. — След като се съвзех, успях с малка уловка, издаваща може би определена изобретателност, да накарам стария Кънингам да напише думата „четвърт“, така че да мога да я сравня с почерка на късчето хартия.

— Какво магаре съм бил! — изпуснах се аз.

— Виждах притеснението и съчувствието ти заради проявената от мен слабост — засмя се Холмс. — Съжалявам, че ти причиних тази мъка, знам какво е било за теб. После всички заедно се качихме на горния етаж, а като влязохме в стаята и зърнах халата, провесен от вътрешната страна на вратата, успях, преобръщайки масичката, да отвлека за малко вниманието им, за да се изплъзна и да проверя джобовете. Едва бях измъкнал бележката обаче — оказа се, както очаквах, в единия джоб, — когато бащата и синът налетяха отгоре ми и, искрено вярвам, щяха да ме убият намясто и на мига, ако не беше вашата своевременна и дружеска помощ. Всъщност още усещам хватката на онзи младеж на гърлото си, докато баща му ми извиваше китката, мъчейки се да отскубне листа от ръката ми. Явно са разбрали, че съм се досетил за всичко, и внезапният срив от абсолютна сигурност в пълна безизходица съвършено ги е отчаял. Впоследствие проведох кратък разговор със стария Кънингам относно мотива за престъплението. Беше доста сговорчив, макар и синът му да се държеше като същински демон, готов да пръсне собствения си мозък или мозъка на някой друг, стига да се добереше до револвера си. Когато разбра, че уликите срещу него са толкова сериозни, Кънингам съвсем изгуби присъствие на духа и чистосърдечно си призна всичко. Явно Уилям тайно е проследил господарите си в нощта на набега срещу къщата на господин Актън, а после, щом са се озовали във властта му, е започнал да ги изнудва със заплахата от разобличение. С господин Алек обаче е опасно да се води подобна игра. Определено е било гениално хрумване да види в страха от грабеж, завладял цялата околност, идеална възможност да се отърве от човека, от когото се е страхувал. Подмамил е Уилям и го е застрелял, а само да бяха прибрали цялата бележка и да бяха проявили малко повече внимание към показанията си, твърде е възможно изобщо да не бяха пробудили подозренията ми.

— Ами бележката? — попитах аз.

Шерлок Холмс ни я показа, съединявайки двете части на писмото:

— Очаквах нещо от този род — каза той. — Естествено, още не знаем какви са били отношенията между Алек Кънингам, Уилям Къруан и Ани Морисън. Развоят на нещата показва, че примамката в капана е била ловко заложена. Убеден съм, че няма как да не ви доставят удоволствие проявите на наследственост в опашките на буквите „з“ и различието при буквата „в“ също е доста характерно. Уотсън, смятам, че спокойната ни почивка в провинцията се оказа пълен успех и определено ще се върна утре на улица „Бейкър“ изключително ободрен.

Няколко месеца след женитбата ми седях една лятна вечер в края на изтощителен ден пред камината и допушвах последната лула за деня, климайки над някакъв роман. Жена ми вече се бе качила в спалнята, по изщракването на ключалката преди малко разбрах, че и прислужниците си тръгнаха. Станах да изтърся пепелта от лулата и точно тогава някой позвъни.

Погледнах си часовника — дванайсет без петнайсет. „Гост не би дошъл в този час. Пациент, помислих си, пак няма да се спи цяла нощ.“ С угрижено лице излязох в преддверието и отворих вратата. На стълбите за мое изумление стоеше Шерлок Холмс.

— Здравей, Уотсън — каза той. — Надявам се, че не те разстройвам много, като идвам така късно?

— Скъпи приятелю, влизай.

— Изглеждаш изненадан и нищо чудно. Предполагам, че се каниш да си лягаш. Виждам, че продължаваш да пушиш „Аркадия“ както в ергенските години. Тази пухкава пепел, поръсена отпред на сакото ти, не може да се сбърка. От пръв поглед се вижда, Уотсън, че не си отвикнал от униформата. Няма истински да станеш цивилен, докато не се откажеш от навика да пъхаш носната кърпа в ръкава си. Ще ме подслониш ли за тази нощ?

— Много ще ми бъде приятно да останеш.

— Има и място на закачалката за шапката ми. Както разбирам, си за жалене, в къщата ти е влязъл майстор. Дано поне не е за водопровода.