— И ти възнамеряваш да го разпиташ?
— Разбира се, но пред свидетел.
— Значи аз ще съм свидетелят?
— Стига да се съгласиш. Ще бъде чудесно, ако изясни нещата. В противен случай нямаме друг избор, освен да съобщим на полицията.
— Но откъде си сигурен, че ще го сварим?
— Както вероятно не се съмняваш, взел съм известни предпазни мерки. Едно от моите момчета от улица „Бейкър“ се е залепило като репей за него и ще го следва, където и да иде. Утре почти със сигурност ще го намерим на улица „Хъдсън“, Уотсън, но аз се чувствам като престъпник, задето те държа толкова дълго извън постелята.
На другия ден по пладне се добрахме до мястото на трагедията и под водачеството на моя приятел тръгнахме към улица „Хъдсън“. Въпреки забележителната способност на Холмс да прикрива чувствата си ясно долавях силната му възбуда, докато го следвах с онова полуспортно, полуинтелектуално удоволствие, което изпитвам всеки път, когато се включа в разследванията му.
— Това е улицата — каза той, свивайки в къса уличка между два реда еднакви тухлени къщи на два етажа. — А, ето го и Саймън.
— Той си е у дома, господин Холмс — докладва улично хлапе, което се завтече към нас.
— Браво, Саймън! — похвали го Холмс и го погали по главата. — Да влизаме, Уотсън, тук е.
Той изпрати визитната си картичка с бележка на нея, че е дошъл по важна работа, и след малко се изправихме срещу човека, който ни интересуваше. Въпреки топлото време камината бе запалена и в малката стая беше като в пещ. Мъжът седеше свит, сгърчен на стола и от него се излъчваше неописуемо усещане за безформеност, но лицето, което извърна към нас, сбръчкано и спаружено, явно някога е било забележително красиво. Той ни изгледа подозрително с жълтеникавите си злостни очи и без да каже дума, без да стане дори, махна към два стола.
— Господин Хенри Ууд, ако не се лъжа, дълго време живял в Индия? — приветливо попита Холмс. — Идвам да поговоря с вас за смъртта на полковник Баркли.
— Че аз какво знам за нея?
— Точно това желая да науча. Не ви е неизвестно, предполагам, че докато истината не бъде изяснена, над госпожа Баркли, отдавнашна ваша приятелка, виси заплахата да бъде обвинена в убийство.
Човекът потрепери целият.
— Не зная кой сте — извика той, — нито откъде сте научили каквото знаете, но ще се закълнете ли, че това е истината?
— Уверявам ви, че полицията само чака тя да дойде на себе си, за да я задържи.
— Боже! И вие ли сте от полицията?
— Не.
— Защо тогава се занимавате с тази работа?
— Работа на всеки човек е справедливостта да възтържествува.
— Давам ви честната си дума, че тя не е извършила престъпление.
— Значи сте вие?
— Не, и аз не съм.
— Кой тогава уби полковник Джеймс Баркли?
— Уби го провидението. Но истина ви казвам, ако го бях ударил аз, както изгарях от желание да направя, той просто щеше да получи от моите ръце онова, което му се полагаше. Ако гузната му съвест не го бе повалила, бях готов да поема кръвта му върху себе си. Искате да ви разкажа историята? Добре, ще я чуете, аз нямам от какво да се срамувам. Сега съм пред вас с гръб като на камила и зараснали накриво ребра, но навремето ефрейтор Хенри Ууд бе най-хубавият войник в Сто и седемнайсети пехотен полк. Бяхме разквартирувани в Индия, в Бурти. В същата рота сержант беше Баркли, дето умря оня ден, а красавицата на полка… най-хубавата девойка на света — Нанси Девой, беше дъщеря на знаменосеца ни. Двама въздишаха по нея, а тя обичаше единия и като гледате сега това окаяно създание, треперещо пред огъня, сигурно ще се изсмеете, когато ви кажа, че Нанси ме обичаше заради хубостта ми. Но макар че сърцето й бе мое, баща й искаше да я омъжи за Баркли. Аз бях вятърничав и нехаен младок, докато той бе получил образование и предстоеше да го произведат офицер. Но тя истински държеше на мен и в крайна сметка щеше да ми стане жена, ако не бе избухнало въстанието и всички дяволи не се разбесняха в страната. Ние бяхме в Бурти — полкът с половин батарея, една рота сикхи и множество цивилни и жени. Обсаждаха ни десет хиляди бунтовници, настървени като териери около капан с плъхове. На втората седмица водата ни свърши и трябваше на всяка цена да влезем във връзка с отреда на генерал Нийл, който бе недалеч. Това беше единственият шанс, защото не можехме да пробием обсадата с всичките тези жени и деца. Предложих се като доброволец, за да стигна до генерал Нийл. Приеха предложението ми и аз обсъдих със сержант Баркли как да се промъкна през вражеските линии, защото той най-добре познаваше страната. Още в десет часа същата нощ потеглих. Отивах да спасявам живота на хиляди хора, но мислех само за един живот, докато се прехвърлях през стената. Тръгнах по дъното на едно сухо дере, защото смятахме, че така постовете на врага няма да ме видят, но още след първия завой отгоре ми скочиха шест души, явно устроили засада за мен в тъмното. В един миг ме зашеметиха с удар и се оказах с вързани ръце и крака. Но не ударът по главата беше толкова болезнен, колкото другият, в сърцето, когато от разговорите на похитителите ми, доколкото разбирах езика им, установих, че приятелят ми, същият, който бе начертал пътя ми, ме бе пратил чрез своя туземен слуга право в ръцете на враговете. Няма да се впускам в подробности, но и това е достатъчно, за да разберете на какво бе способен Джеймс Баркли. На другия ден генерал Нийл разпръсна обсадата около Бурти, но мен бунтовниците ме помъкнаха със себе си в отстъплението си и минаха много години преди отново да видя бяло лице. Изтезаваха ме, избягах, хванаха ме и пак ме изтезаваха. Сами виждате в какво ме превърнаха. Част от моите мъчители тръгнаха за Непал и ме помъкнаха с тях, но стигнаха само до Даржилинг. Там планинците ги избиха, а мен превърнаха в роб. И от тях избягах, само че вместо на юг тръгнах на север и се озовах сред афганците. Скитах доста години, после се върнах в Пенджаб и живях сред туземците, вадех си хляба, като показвах разни фокуси, които бях научил. Можех ли да се появя в Англия, такъв осакатен урод, можех ли да се представя пред някогашните си приятели? Дори жаждата за мъст не можа да ме накара да го направя. Предпочитах Нанси и другарите ми по оръжие да мислят, че Хенри Ууд е умрял с изправен гръб, отколкото да го видят подпрян на тояга, изкривен като шимпанзе. Явно никой не се съмняваше в моята смърт и така беше по-добре. Чух, че Нанси се е омъжила за Баркли и че той бързо се издига в полка, но дори това не можа да ми развърже устата. Но когато човек остарее, започва да го тегли към родината. Много години сънувах светлите зелени поля на Англия. Накрая реших да я видя, преди да умра. Бях събрал пари колкото за пътуването и дойдох тук, където има войници, понеже ги познавам и умея да ги забавлявам, за да припечелвам нещо.
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу